— Готов ли си? — изкрещя Сестрата в опит да надвика вятъра и продавачът на обувки ѝ кимна в отговор.
Обратното пътуване се оказа по-опасно, защото стискаха здраво съкровищата си. Вятърът ги брулеше, макар че пълзяха по кореми, и клошарката си помисли, че ако скоро не стигнеха до огъня, ръцете и лицето ѝ щяха да окапят.
Съвсем бавно изминаха разстоянието между къщите. Нямаше следа от Дойл Халанд. Сестрата беше наясно, че ако свещеникът беше паднал и се беше наранил, щеше да замръзне до смърт; ако не се върнеше до пет минути, щеше да отиде да го търси. Пропълзяха по покритите с лед стъпала до предната веранда и влязоха през вратата, за да се озоват в благословената топлина.
Клошарката затвори вратата след Арти и я заключи. Вятърът бушуваше и виеше отвън като някакво чудовище, на което са му отнели играчките. Лицето ѝ беше покрито с ледена кожа, която започна да се топи. От ушите на продавача на обувки висяха малки ледени висулки.
— Успяхме! — каза той. Челюстта му беше замръзнала. — Донесохме малко…
Арти млъкна. Погледна над Сестрата и очите му със замръзналите им мигли се ококориха от ужас.
Клошарката бързо се обърна.
Полази я хлад. По-силен от студа от бурята.
Бет Фелпс лежеше по гръб пред умиращия огън. Очите ѝ бяха отворени и около главата ѝ се беше образувала локва кръв. В слепоочието ѝ имаше ужасна рана, сякаш нож беше промушил мозъка ѝ. Едната ѝ ръка беше вдигната и замръзнала във въздуха.
— О… Господи. — Арти притисна с длан устата си.
В ъгъла на стаята лежеше извита на една страна Хулия Кастильо. Между невиждащите ѝ очи зееше подобна рана и кръвта ѝ беше изпръскала като китайско ветрило стената зад нея.
Сестрата стисна зъби, за да потисне писъка си.
И тогава в ъгъла отвъд слабата светлина, която хвърляше огънят, се размърда една фигура.
— Влизайте — каза Дойл Халанд. — Извинете ме за безпорядъка.
Той се изправи в цял ръст. Очите му уловиха оранжевия проблясък на светлината и заприличаха на котешки зеници.
— Намерили сте си благинки, нали? — Гласът му беше ленив, като на човек, който се беше натъпкал с вечерята си, но не би отказал десерт. — Аз също си намерих такива.
— Господи… Господи, какво се е случило тук? — Арти се хвана за ръката на Сестрата, за да не падне.
Дойл Халанд бавно вдигна пръст във въздуха и го насочи към клошарката.
— Спомних си те — каза тихо той. — Ти си жената, която дойде в киното. Жената с огърлицата. Срещнах един твой приятел в града. Бил е полицай. Натъкнах се на него, докато се скитах. — Зъбите му лъснаха, когато се ухили, и коленете на Сестрата едва не я предадоха. — Поговорихме си много добре.
Джак Томачек. Джак Томачек не успя да мине през тунел „Холанд“. Той се върна и някъде сред руините се беше изправил лице в лице с…
— Той ми каза, че неколцина други са се измъкнали — продължи Дойл Халанд. — Сподели ми, че единият е жена и знаеш ли какво му беше направило най-голямо впечатление в нея? Раната на врата ѝ във формата на… е, сещаш се. Каза ми, че водела група от хора на запад. — Ръката с протегнатия пръст се полюшваше напред-назад. — Лошо, лошо. Не е честно да се промъквате, когато съм с обърнат гръб.
— Ти си ги убил. — Гласът на Сестрата трепереше.
— Освободих ги. Едната умираше, а другата беше наполовина мъртва. На какво се надяваха? Имам предвид наистина на какво?
— Проследил… си ме? Защо?
— Защото се измъкна. Поведе други. Това също не е много честно. Трябваше да оставиш мъртвите да почиват там, където паднат. Но се радвам, че те последвах… защото имаш нещо, което привлече интереса ми. — Пръстът му посочи пода. — Сега можеш да го сложиш в краката ми.
— Кое?
— Знаеш кое. Него. Стъкленото нещо. Хайде, не прави сцени.
Халанд зачака. Сестрата осъзна, че този път не беше усетила хладината, която се носеше от него, както на Четиридесет и втора и в киното, защото навсякъде беше много студено. И сега той седеше пред нея и искаше единственото останало на света красиво нещо.
— Как ме намери? — попита го тя и отчаяно се опита да измисли начин да се измъкне оттук. Вятърът от другата страна на заключената врата виеше ожесточено.