— Знаех, че ако минете през тунел „Холанд“, ще се наложи да прекосите град Джърси. Последвах пътя на най-малкото съпротивление и видях огъня ви. Известно време ви слушах и наблюдавах. След това намерих парче стъклопис и осъзнах на какво място се намирам. Намерих един труп и му свалих дрехите. Мога да се побера във всякакви размери. Виждаш ли? — Раменете му изведнъж набъбнаха от мускули, а гръбнакът му стана по-дълъг. Сакото на свещеника се нацепи по шевовете. Сега мъжът пред тях беше с пет сантиметра по-висок отпреди малко.
Арти простена и поклати глава.
— Аз не… не разбирам.
— Няма нужда, тарталетке. Това е между дамата и мен.
— Какво… си ти? — Сестрата се страхуваше да отстъпи пред него, защото една стъпка назад щеше да го накара да я връхлети като черна вихрушка.
— Аз съм победителят — отвърна той. — И знаеш ли какво? Дори не се наложи да се потрудя кой знае колко. Просто си лежах и всичко се нареди както искам. — Усмивката му стана дивашка. — Време е за парти, госпожо! И мога да те уверя, че моите партита продължават много, много дълго време.
Клошарката отстъпи назад. Създанието, което беше Дойл Халанд, се понесе към нея.
— Стъкленият пръстен е красив. Знаеш ли какво представлява?
Тя поклати глава.
— Аз също не знам… но не го харесвам.
— Защо? Какво е той за теб?
Халанд спря и присви очи.
— Опасност. Имам предвид, че е опасен за теб. Дава ти напразна надежда. Слушах всички онези глупости за красота, надежда и пясък преди няколко вечери. Трябваше да си прехапя езика, иначе щях да ти се изхиля в лицето. Сега… кажи ми, че не вярваш наистина в тези глупости и ми оправи деня. Ще го направиш, нали?
— Да — отвърна Сестрата непоколебимо, а гласът ѝ потрепери съвсем леко. — Вярвам.
— Страхувах се, че ще кажеш точно това. — Все още ухилен, Дойл Халанд посегна към металното парче в крака си. Върхът му беше покрит с кръв. Започна да го вади и Сестрата разбра какво беше направило тези рани. Той изкара ножа и се изправи. Кракът му не кървеше.
— Донеси ми го — каза с мек като черно кадифе глас Халанд. Клошарката потрепери. Волята ѝ като че ли я напусна, сякаш душата ѝ се беше превърнала в сито, през което беше изтекла. Замаяна и отнесена, тя искаше да отиде при него, да бръкне в чантата и да извади стъкления пръстен, да го сложи в ръката му и да предложи гърлото си на камата. Това щеше да е лесният вариант. Цялата тази съпротива ѝ изглеждаше невероятно и непоносимо трудна.
Тялото ѝ направо се тресеше, а очите ѝ бяха ококорени и влажни. Сестрата бръкна в чантата си през консервите и полуфабрикатите и докосна пръстена.
Под пръстите ѝ засвети диамантено бяла светлина. Брилянтността ѝ я накара да се опомни. Волята ѝ отново изпълни съзнанието ѝ. Тя стегна крака, сякаш се опитваше да ги вкорени в пода.
— Ела при татко — каза създанието, което се наричаше Дойл Халанд… но в гласа му имаше напрежение, усещаше се безпокойство. Не беше свикнало с неподчинението, а чувстваше, че жената му се съпротивлява. Тя беше по-силна от хлапето в киното, което му се опълчи колкото пай от маршмелоу на циркуляр. Можеше да види през очите ѝ и там го посрещнаха невероятни и мрачни картини: бързо въртяща се синя светлина, мокра от дъжда магистрала, фигурите на жени, които се носят по тъмни коридори, усещането за твърд бетон и брутални удари. Тази клошарка, каза си създанието, беше приятелка със страданието.
— Казах… да ми го донесеш. Веднага.
Успя да спечели след още няколко секунди борба. Спечели, защото така трябваше да стане.
Сестрата се опита да спре краката си да тръгнат напред, но те продължиха, сякаш всеки момент щяха да се откъснат от коленете и да продължат без тялото ѝ. Гласът му въздействаше на сетивата ѝ и я притегляше като магнит.
— Точно така. Хайде, донеси го тук. Добро момиче — похвали я Халанд, когато стигна на няколко крачки от него. Зад нея Арти Уиско се беше свил до вратата.
Създанието, което се представяше за Дойл Халанд, се протегна бавно, за да вземе светещия стъклен пръстен. Ръката му спря на сантиметри от него. Скъпоценните камъни запулсираха бързо. То килна глава на една страна. Подобно нещо не биваше да съществува. Щеше да се почувства много по-добре, когато го стъпчеше под обувката си.
Сграбчи го от пръстите ѝ.
— Благодаря ти — изрече шепнешком Халанд.
Стъкленият пръстен се промени.
Случи се много бързо: цветовете на дъгата избледняха и станаха тъмни и грозни — кафяви като блатна тиня, сиви като гной и черни като въглени. Пръстенът престана да пулсира. Беше като мъртъв в ръката му.