Джош не включваше фенерчето, докато говореха. Не искаше да гледа осеяното с мехури лице на детето и изгорялата четина на главата му. Помнеше добре колко красиво беше… а и искаше да му спести неприятната гледка на собствената му отблъскваща мутра.
Заровиха прахта на Поу-Поу Бригс. Въобще не говореха за това, но заповедта Защити детето! остана в съзнанието на Джош като звън на камбана.
Той включи фенерчето. Суон се беше свила на обичайното си място и спеше спокойно. Засъхналата течност от спуканите мехури лъщеше на лицето ѝ. Парчета кожа висяха от челото и бузите ѝ като олющена боя, а в разранената алена плът под тях се надуваха нови мехури. Джош нежно я побутна по рамото и очите ѝ веднага се отвориха. Бяха зачервени, с мазни и жълти мигли и със зеници, които се бяха свили и приличаха на глава на карфица. Той отмести светлината от нея.
— Време е да ставаш. Започваме да копаем.
Детето кимна и се изправи до седнало положение.
— Ще е по-бързо, ако работим двамата — каза Джош. — Аз ще започна с кирката, а ти ще махаш пръстта с лопатата. Става ли?
— Да — отвърна Суон и застана на ръце и колене, за да го последва.
Гигантът имаше намерение да пропълзи до дупката на гофъра, но забеляза нещо на светлината, което не беше видял досега. Насочи лъча на фенерчето към мястото, на което допреди малко спеше детето.
— Суон? Какво е това?
— Кое? — Погледът ѝ проследи лъча светлина.
Джош бутна кирката и лопатата настрана и посегна надолу. На мястото, на което обикновено спеше момиченцето, имаше стотици тънки и смарагдовозелени стръкчета трева. Те създаваха перфектно очертанията на спящо дете.
Гигантът докосна тревата. Не беше точно трева, осъзна той. Бяха някакви стръкове. Тънки стръкове… Нима бяха малки царевични издънки?
Обходи наоколо с фенерчето. Крехката растителност не растеше никъде другаде освен на мястото, на което спеше Суон. Джош откъсна няколко и разгледа корените им. Забеляза, че детето потръпна, когато направи това.
— Какво има?
— Не ми харесва този звук.
— Звук? Какъв звук?
— Болезненият звук — отвърна детето.
Джош нямаше представа за какво говори и поклати глава. Корените бяха около пет сантиметра и представляваха крехки нишки живот. Очевидно растяха от известно време, макар да не можеше да си обясни как се бяха хванали в тази мръсна почва без капка вода. Това беше единствената зеленина, която виждаше, откакто беше попаднал тук долу. Вероятно съществуваше някакво просто обяснение. Може би вихрушката беше довяла семена, които се бяха хванали и поникнали. Това беше.
„Точно така — помисли си гигантът. — Хванали са се без вода и са поникнали без грам слънчева светлина.“ Това беше също толкова нормално, колкото превръщането на Поу-Поу в римска свещ.
Джош пусна зелените стръкове на земята. Суон веднага вдигна шепа пръст, размачка я съсредоточено няколко секунди между пръстите си и покри стръковете с нея.
Гигантът се отпусна назад и вдигна колене към гърдите си.
— Расте само там, където си спала. Малко е странно, не мислиш ли?
Детето сви рамене. Усещаше погледа му върху себе си.
— Каза, че си чула някакъв звук — продължи Джош. — Какъв звук точно?
Суон отново сви рамене. Не знаеше как да обясни тези неща. Никой преди не ѝ беше задавал подобни въпроси.
— Аз не чух нищо — каза гигантът и посегна отново към стръковете.
Детето сграбчи ръката му, преди да е стигнала до тях.
— Както казах… беше болезнен звук. Не знам точно.
— Когато ги изтръгнах ли?
— Да.
„Господи — каза си Джош, — готов съм за стая в лудницата!“ Докато гледаше зелените стръкове в пръстта, започваше да си мисли, че са поникнали там, защото тялото ѝ ги беше накарало. Химията му или нещо подобно, което си взаимодействаше със земята. Това беше налудничава идея, но и случващото се беше такова.
— На какво прилича? На глас?
— Не. Не е като глас.
— Ще се радвам да ми разкажеш.
— Наистина?
— Да — отвърна Джош. — Наистина.
— Мама ми каза, че е от възражението ми.
— Така ли е?
Детето се поколеба, но накрая отговори категорично:
— Не!
То докосна нежно с пръсти новите стръкове и леко ги погали.
— Веднъж мама ме заведе в един клуб, за да гледаме някаква банда. Чичо Уорън свиреше на барабаните. Чух шум, подобен на болезнения звук и я попитах какво го издава. Тя ми каза, че е хавайска китара, от онези, които слагаш в скута си и свириш на тях. Но има и други неща в болезнения звук. — Очите ѝ намериха неговите. — Като вятъра. Или свирката на влак, която се чува отдалеч. Или гръмотевица, много преди да се види светкавицата. Много неща.