— От колко време можеш да го чуваш?
— Откакто бях малко момиченце.
Джош не успя да се въздържи и се усмихна. Суон не разбра правилно реакцията му.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Може би… аз също искам да чуя звук като този. Знаеш ли какво представлява?
— Да — отвърна детето. — Смърт.
Усмивката му се изкриви и изчезна.
Суон взе малко пръст и бавно я замачка между пръстите си, за да усети сухата ѝ и крехка същност.
— През лятото е най-зле. Тогава хората изкарват своите косачки.
— Но… това е просто трева — каза Джош.
— През есента болезненият звук е различен — продължи детето, сякаш не го беше чуло. — Прилича на голяма величествена въздишка и след това листата започват да падат. После болезненият звук спира през зимата и всичко заспива. — Суон изтупа пръстта от дланта си и я смеси с останалата. — Когато започне отново да се стопля, слънцето кара нещата да се замислят за пробуждане.
— Да се замислят за пробуждане?
— Всичко може да мисли и чувства по свой собствен начин — отвърна детето и го погледна. Очите на мъничкото му лице бяха много стари. — Буболечките, птиците, дори тревата — всичко живо си има свой собствен начин на говорене и познаване. Въпросът е дали можеш да ги разбереш, или не.
Джош изсумтя. Буболечки, помисли си той. Спомни си рояка скакалци, които бяха нападнали понтиака му в деня на взрива. Досега не се беше замислял за нещата, които Суон говореше, но осъзна, че в тях се съдържа истина. Птиците мигрираха с промяната на сезоните, мравките строяха мравуняците си чрез изумителна комуникация, цветята цъфваха и увяхваха, но прашецът им продължаваше да живее. Всичко това се осъществяваше по един невероятен и мистериозен график, който винаги беше приемал за даденост. Беше просто като поникването на тревата и сложно като светлината на светулките.
— Откъде знаеш тези неща? — попита Джош. — Кой те научи на тях?
— Никой. Сама ги разбрах. — Суон си спомни първата си градина, която поникна в пясъчника на площадката в детската ѝ градина. Бяха ѝ необходими години, за да разбере, че не всеки, който стисне пръст в ръцете си, чувства пробождания и иглички, и че не всеки познава по жуженето на осите дали искат да жилят, или просто изследват ухото ти. Тя винаги знаеше, защото си беше такава.
— О — отвърна гигантът и впери поглед в ръцете ѝ, които мачкаха пръстта. Суон имаше чувството, че по влажните ѝ длани преминава електричество. Джош отново погледна зелените стръкове. — Аз съм просто един кечист — каза много тихичко той. — Такъв съм си. Имам предвид… Проклятие, аз съм никой! — Защити детето, чу отново гласа в главата си. Да го защити от какво? От кого? И защо? — В какво, по дяволите, се въвлякох — прошепна Джош.
— А? — попита Суон.
— Нищо.
Очите ѝ отново бяха очи на малко дете и тя смеси топлата пръст с онази около стръковете.
— Най-добре ще е да започваме да копаем — каза гигантът. — Готова ли си?
— Да. — Детето взе лопатата, която беше оставена настрани. Лекото изтръпване в ръцете му беше започнало да отшумява.
Но Джош не беше готов да се заеме за работа, все още не.
— Суон, чуй ме за минутка. Искам да бъда честен с теб, защото смятам, че можеш да го понесеш. Ще се опитаме да излезем оттук, но това не означава, че ще успеем. Налага се да изкопаем доста широк тунел, за да мога да промуша туловището си през него. Това ще ни отнеме известно време и със сигурност няма да е лесно. Ако тунелът се срути, ще трябва да започнем отначало. Опитвам се да кажа, че не е сигурно, че ще успеем да се измъкнем оттук. Хич даже не е сигурно. Разбираш ли?
Детето кимна, но не каза нищо.
— И още нещо — добави Джош. — Ако… Когато излезем… може да не ни хареса онова, което ще намерим там. Всичко може да е променено. Може да е като… като да се събудим след най-лошия кошмар, който можеш да си представиш, и да осъзнаем, че кошмарът ни е последвал дори и през деня. Разбираш ли?
Суон отново кимна. Вече беше обмислила казаното от него, защото никой не беше дошъл да ги измъкне, както говореше майка ѝ. Тя си наложи най-зрялото изражение на лицето и го зачака да направи следващия ход.
— Добре — каза Джош. — Да започваме да копаем.