Това би било правилното нещо. Нали?
Защити детето, помисли си Джош… и го налегна дълбок и отвратителен срам. „Ама че защита му осигурявам! Но, Господи, всичко е унищожено! Всичко е пометено!“
Суон обърна глава и очите ѝ потърсиха неговите. Каза нещо, но Джош не я разбра. Тя се приближи до него, цялата трепереше и се прегърбваше заради вятъра, и се провикна:
— Какво ще правим?
— Не знам! — изкрещя в отговор той.
— Не навсякъде е така, нали? — попита го детето. — Трябва да има и други! Трябва да има оцелели градове и хора!
— Може би има. Може би няма. Проклятие, студено е! — Джош трепереше, защото беше облечен за горещ юлски ден, а и едва му беше останала риза на гърба.
— Не можем просто да стоим тук! — каза момиченцето. — Трябва да отидем някъде.
— Така е. Е, избери си посока, малка госпожице. На мен всички ми изглеждат еднакви.
Суон го изгледа малко по-дълго от нормалното и гигантът отново се засрами. След това се завъртя във всички посоки, сякаш се опитваше да избере някоя. Изведнъж очите ѝ се напълниха със сълзи, които така ѝ залютяха, че едва не изпищя, но успя да си прехапе долната устна и да я стисне, докато почти не пусна кръв. За момент ѝ се прииска майка ѝ да е до нея, да ѝ помага и да ѝ казва какво да прави. Сега повече от всякога се нуждаеше от мама да я напътства. Не беше честно, че я нямаше! Не беше хубаво, не беше и правилно!
Но сега мислеше като малко момиченце. Майка ѝ си беше отишла у дома, на едно спокойно място, далеч оттук… и сега трябваше сама да взема решения. Като започнеше от този момент.
Суон вдигна ръка и посочи по посока на вятъра.
— Насам — каза решително тя.
— Има ли някаква причина за избора ти?
— Да. — Обърна се и дари гиганта с поглед, който го накара да се почувства като най-глупавия клоун на земята. — Защото вятърът ще духа в гърбовете ни. Ще ни бута и ходенето няма да е чак толкова трудно.
— О — отвърна нежно Джош. В посоката, която посочи детето, нямаше нищо… освен прах и опустошение. Не виждаше основателна причина да накара краката си да се размърдат.
Суон усети, че гигантът е на път да седне, а когато го стореше, нямаше начин да успее отново да вдигне гигантския му задник.
— Работихме здраво, за да излезем оттам, нали? — извика тя, за да пребори вятъра. Джош кимна. — Доказахме, че можем да постигнем нещо, ако наистина го искаме, нали? Двамата с теб? Ние сме нещо като отбор? Работихме здраво и не бива да спираме да го правим точно сега.
Той кимна глуповато.
— Трябва да опитаме — извика Суон.
Джош погледна отново дупката. Там долу поне беше топло. И имаха храна. Нямаше да е лошо да останат…
Забеляза раздвижване с периферното си зрение.
Момиченцето, с куклата на Бисквитеното чудовище в ръце, беше тръгнало в посоката, която беше избрало, а вятърът буташе дребничкото ѝ телце.
— Хей! — провикна се Джош, но Суон нито спря, нито забави крачка. — Хей! — Тя продължи напред.
Гигантът направи първата крачка след нея. Вятърът го удари в свивката на коленете — „Подсечка! Петнадесет ярда нарушение!“, помисли си той — а след това и в кръста и го бутна напред. Направи втора крачка, трета и четвърта. И в следващия миг вече я следваше, но вятърът в гърба му беше толкова силен, че имаше чувството, че не върви, а лети. Настигна я и тръгна успоредно с нея. Отново изпита срам от слабостта си, защото Суон дори не благоволи да го погледне. Вървеше с вдигната брадичка, сякаш пустошта наоколо не съществуваше. В очите му приличаше на малка кралица на кралство, което ѝ е било отнето: тя беше една трагична и изпълнена с решителност особа.
„Всичко е разрушено — помисли си Суон. Налегна я дълбока и ужасна тъга и ако вятърът не духаше толкова силно, сигурно щеше да падне на колене. — Всичко е унищожено. Всичко.“
Две сълзи потекоха през спечената мръсотия и мехурите на лицето ѝ. „Не може всичко да е унищожено“, каза си тя. Все някъде бяха останали градове и хора! Може би на километър пред тях. Или пък на два. От другата страна на хоризонта.
Суон продължи напред, стъпка по стъпка, с Джош Хъчинс, който вървеше до нея.
Зад тях гофърът подаде глава от кратера и се огледа във всички посоки. След това изписука и отново се скри в безопасната земя.
30
Две фигури се тътреха бавно по магистрала 80. Зад гърбовете им се издигаше покритата със сняг планина Поконо в Източна Пенсилвания. Падналият сняг беше мръсносив и от него се подаваха грозни скали подобно на брадавици, избили на прокажена кожа. Още сив сняг се сипеше от мрачното, зеленикаво и лишено от слънце небе и съскаше нежно насред хилядите останали без листа черни хикории, брястове и дъбове. Вечнозелените дървета бяха станали кафяви и губеха игличките си. От хоризонт до хоризонт, докъдето стигаха погледите на Сестрата и Арти, нямаше никаква зеленина — нито тревичка, нито листо.