Вятърът ги шибаше безмилостно и хвърляше пепеляв сняг в лицата им. Двамата бяха увити в катовете дрехи, които успяха да намерят през всичките двадесет и един дни, откакто избягаха от чудовището, което се наричаше Дойл Халанд. В покрайнините на Патерсън, Ню Джърси, намериха плячкосан магазин на „Сиърс“, но почти всичко беше изнесено освен някои стоки в задната част, под една голяма табела с нарисувани ледени висулки, на която пишеше: „ЗИМНА РАЗПРОДАЖБА ПРЕЗ ЮЛИ! СПЕСТЕТЕ СЪС «СИЪРС»!“
Рафтовете и масите бяха недокоснати и на тях бяха сложени тежки палта, цветни шалове, вълнени шапки и ръкавици със зайчи пух. Имаше дори термобельо и богат избор от боти, за които Арти каза, че са много високо качество. Сега, след повече от сто и петдесет километра, ботите все още бяха удобни, но краката им бяха разкървавени и увити в парцали и вестници, след като чорапите им се разпаднаха.
Двамата носеха раници на гърбовете си, пълни с други намерени предмети: консерви с храна, отварачка за консерви, два остри ножа, които можеха да се използват за много неща, голяма кутия кибрит, фенерче, резервни батерии и едно късметлийско откритие, състоящо се от стек с шест бири „Олимпия“. Освен раницата, Сестрата носеше на рамото си тъмнозелена мешка от военния магазин на Патерсън, която беше заменила по-малката ѝ чанта „Гучи“. В нея беше натъпкала термоодеяло, няколко бутилки „Перие“ и няколко пакета със студени предястия, намерени в почти изпразнен хранителен магазин. На дъното на мешката се намираше стъкленият пръстен, за да може по всяко време да го докосва през плата.
Главата и лицето ѝ бяха предпазени от вятъра от червен кариран шал и електриковозелена вълнена шапка. Под вълненото си палто беше облякла два пуловера. Торбести кафяви кадифени панталони и кожени ръкавици завършваха тоалета ѝ. Тя вървеше бавно през снега заради тежестта, която ѝ се налагаше да носи, но поне ѝ беше топло. Арти също беше екипиран с дебело палто, син шал и две шапки, сложени една върху друга. Само очите им бяха изложени на брулещия ги сняг и кожата около тях беше почервеняла и стоеше като изгорена от студа. Сивият грозен сняг се завихряше около телата им. Асфалтът на магистралата беше покрит със слой от десетина сантиметра, а по-високите преспи бяха отстрани до мъртвата гора и дълбоките клисури.
Сестрата вървеше с няколко крачки пред Арти. По едно време вдигна ръка и посочи надясно. Отиде с тежка стъпка до четирите черни буци, крито лежаха в снега. Оказаха се замръзналите трупове на мъж, жена и две деца. Всички бяха облечени в летни дрехи: тениски с къси ръкави и тънки панталони. Мъжът и жената бяха умрели, хванати за ръце. Третият пръст на лявата ръка на жената беше отрязан. „Този, на който се слага брачната халка“, помисли си клошарката. Някой беше отрязал целия пръст, за да я вземе. Обувките на мъжа ги нямаше и краката му бяха почернели. Хлътналите му очи лъщяха от сив лед. Сестрата се извърна.
Откакто стъпиха в Пенсилвания и задминаха голямата зелена табела, на която пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В ПЕНСИЛВАНИЯ, ЩАТЪТ НА АРКИТЕ“, преди около петдесет километра и седем дни, се натъкнаха на почти триста трупа на магистрала 80. За известно време намериха подслон в град на име Страудсбърг, който беше покосен от торнадо. Къщите и сградите под мръсния сняг приличаха на счупени и разхвърляни играчки на луд великан и навсякъде имаше много трупове. Сестрата и Арти намериха пикап на главната улица на градчето. Резервоарът му беше пресушен, но това не им попречи да поспят в кабината му. След това отново се върнаха на магистралата и поеха на запад със своите удобни и пълни с кръв боти. Минаха през още смърт, смачкани автомобили и преобърнати каравани, които бяха попаднали във верижна катастрофа.
Преходът им не беше лек. Успяваха да изминат най-много осем километра на ден, преди да потърсят подслон — останките от къща, хамбар или смачкана кола — където да се скрият от вятъра. През всичките двадесет и един дни от пътешествието си видяха само трима живи — двама от тях бяха обезумели от лудост, а третият избяга и се скри в гората, когато ги зърна. На Сестрата и Арти им беше лошо известно време, кашляха и плюеха кръв, а главите им направо щяха да се пръснат от болка. Клошарката си помисли, че ще умре. Спяха сгушени един в друг и дишаха като помпи. Но най-лошото от болестта, отпадналостта и трескавата им замаяност си беше отишло и макар от време на време да кашляха неконтролируемо и да повръщаха по малко кръв, силите им се завърнаха и главоболията спряха.