Раненото животно падна на една страна на няколко крачки от Сестрата и зарита френетично с крака. Тя се изправи смаяна и втрещена и видя, че Арти също се опитваше да стане. Краката му се хлъзнаха и той отново падна.
Една фигура с тъмнозелена ски маска, изтъркано кафяво кожено яке и сини дънки мина покрай Сестрата. Върху старите си ботуши беше завързал снегоходки, а около врата му беше увиснала връв с три празни пластмасови туби, от двете страни на които имаше възел, за да не се плъзгат. На гърба си носеше тъмнозелена туристическа раница, която беше малко по-малка от тези на Сестрата и Арти.
Мъжът се надвеси над клошарката.
— Добре ли си? — Гласът му звучеше като телче за съдове, което стърже чугунен тиган.
— Да, така мисля. — Беше цялата в синини, но нямаше нищо счупено.
Мъжът подпря пушката си с приклада в снега, след което махна връвта с пластмасовите туби от врата си. Остави ги на земята близо до все още гърчещото се животно. Свали си раницата и ѝ отвори ципа с облечените си в ръкавици ръце. Отвътре извади различни по големина пластмасови кутии с плътни капаци. Подреди ги по големина в снега пред себе си.
Арти се затътри към тях, като се държеше за китката. Мъжът със ски маската вдигна бързо глава и отново се върна към работата си. Свали си ръкавиците и отвърза единия възел на връвта, за да извади тубите.
— Копелето ухапа ли те? — обърна се непознатият към Арти.
— Да. Ухапа ме по ръката — отвърна продавачът на обувки. — Иначе съм добре. Ти откъде се появи?
— От ей там. — Мъжът кимна с глава към гората, след което започна да развива капачките на пластмасовите туби с бързо зачервяващи се пръсти. Животното все още се гърчеше. Той се изправи, извади пушката от снега и започна да размазва черепа му с приклада ѝ. Отне му цяла минута, докато приключи, но накрая звярът издаде приглушен стон, потрепери и застина. — Не смятах, че някой ще дойде по този път — каза непознатият. — Мислех, че всички отдавна са заминали. — Той коленичи отново до тялото, извади нож с дълго криво острие от завързана на колана му кесия и направи срез в сивия корем. Кръвта бликна. Непознатият взе едната от пластмасовите туби и я задържа под струята. Кръвта потече в нея и бързо я напълни. Той ѝ сложи капачката, остави я настрани и посегна за другата, докато Сестрата и Арти го наблюдаваха с отвращение и изумление. — Смятах, че всички вече са мъртви — продължи непознатият, като работеше много внимателно. — Откъде сте?
— Хм… Детройт — съумя да отговори Арти.
— Идваме от Манхатън — сподели Сестрата. — Тръгнали сме за Детройт.
— Свърши ви горивото ли? Или автомобилът ви се повреди?
— Не. Вървим.
Мъжът изсумтя, хвърли ѝ бърз поглед и отново се върна към работата си. Кървавата струя отслабваше.
— Дълъг път сте извървели — каза той. — Адски дълъг път, като се има предвид, че е било за нищо.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че вече няма Детройт. Беше отнесен. Също както няма Питсбърг, Индианаполис, Чикаго, Филаделфия. Бих се изненадал, ако въобще е останал някой град. Предполагам, че досега радиацията се е справила и с малките градчета. — Кървавата струя почти беше спряла. Мъжът завинти капачката на втората туба, която беше наполовина пълна, и разряза още повече търбуха на животното. Напъха голите си ръце до китките в димящата рана.
— Няма откъде да знаеш това! — възпротиви се Арти. — Не е възможно да го знаеш!
— Знам го — отвърна непознатият, но не предложи по-подробно обяснение. — Госпожа, ще отвориш ли тези кутии, ако обичаш?
Сестрата изпълни молбата му и той извади пълни с кървави и димящи вътрешности шепи. Наряза ги и започна да пълни кутиите.
— Улучих ли другото копеле? — обърна се непознатият към Арти.
— Какво?
— Другото животно, по което стрелях. Мисля, че помниш, че ти дъвчеше ръката.
— О, да. Да. — Продавачът на обувки наблюдаваше как мъжът пълни с вътрешности пластмасовите кутии в ярки цветове. — Не. Имам предвид… Мисля, че го уцели, но то ме пусна и избяга.