— Всемогъщи Боже — каза тихичко старата жена. — Двамата добре сте изгорели, а? О, Господи… Съжалявам, не исках да се взирам, но… — Тя погледна Суон и на лицето ѝ се изписа болка. В очите ѝ проблеснаха сълзи. — О, Господи — прошепна отново. — О, Божичко, двамата сте били… ранени лошо.
— Живи сме — отговори Джош. — Това е най-важното.
— Да — съгласи се Леона и кимна. Погледът ѝ се заби в дървеното дюшеме. — Простете ми за нахалството. Възпитана съм по-добре от това.
— Леона! — изкряска мъжът и отново беше покосен от давеща кашлица.
— Най-добре да отида да проверя съпруга си — каза старата жена и излезе от стаята през един коридор. Докато я нямаше, Джош огледа помещението. То беше простичко обзаведено, с обикновени неполирани мебели от чам и изтъркан зелен килим пред камината. Той избегна да се погледне в огледалото на едната стена и отиде до близкия шкаф. На рафтовете му имаше десетки кристални сфери с различни размери, като най-малката беше голяма колкото камък, а най-голямата беше колкото двата му свити юмрука, взети заедно — на половината на топка за боулинг. По-голямата част от тях бяха с размерите на бейзболна топка и кристално ясни, а други имаха сини, зелени и жълти оттенъци. В добавка към колекцията бяха изложени различни видове пера, няколко изсушени царевични кочана с боядисани в различни цветове зърна и две деликатни и почти прозрачни змийски кожи.
— Къде сме? — попита Суон, която все още стискаше здраво в прегръдката си Бисквитеното чудовище. Под очите ѝ се бяха появили тъмнолилави кухини от умора, а жаждата направо изгаряше гърлото ѝ.
— В малко градче на име Съливан. Не е останало много тук. Изглежда всички, освен тези хора, вече са си заминали. — Джош се приближи до полицата, за да разгледа няколкото снимки в рамки, сложени на нея. На една от тях Леона Скелтън беше седнала в люлка на верандата с усмихнат пълен мъж на средна възраст, който имаше повече корем, отколкото коса, но очите му бяха млади и леко лукави зад очилата с рогови рамки. Той я беше прегърнал с една ръка, а другата му се прокрадваше към скута ѝ. Тя се смееше, устата ѝ беше пълна със сребърен блясък, а косата ѝ не беше толкова червена. Със сигурност на снимката беше поне с петнадесет години по-млада.
На друга снимка Леона люлееше като бебе бяла котка в ръцете си, чиито крака стърчаха доволно нагоре. На трета позираха двама мъже — единият от двамата беше по-възрастен и с шкембе. Те държаха въдици и се пъчеха с не особено голяма риба.
— Това е семейството ми — каза Леона, когато се върна в стаята. Беше оставила револвера. — Съпругът ми се казва Дейви, синът ни Джо, а котката ни Клеопатра. Казваше се Клеопатра. Погребах я отзад преди около две седмици. Зарових я надълбоко, за да не я докопа нещо. Вие имате ли имена, или сте били излюпени?
— Казвам се Джош Хъчинс. Това е Сю Уанда, но всички я наричат Суон.
— Суон — повтори Леона. — Красиво име. Приятно ми е да се запозная с двама ви.
— Благодаря ви — отвърна детето, което не беше забравило за обноските си.
— О, божичко! — Домакинята се наведе и вдигна списанията — бяха „Красив дом“ и няколко фермерски — от масичката за кафе, след което взе една метла от ъгъла и замете прахта към камината. — Къщата е истинска кочина! — извини се тя, докато работеше. — Едно време всичко лъщеше от чистота, но напоследък времето направо лети. От доста дни не съм имала гости! — Леона бръсна още няколко пъти с метлата и се загледа през прозореца в червената мрачина и брулените от вятъра останки на Съливан. — Някога беше хубаво градче — каза равнодушно тя. — Живееха повече от триста души. Добри хора. Бен Маккормик обичаше да казва, че е толкова дебел, че от него щели да излязат трима души. Дрю и Сиси Стимънс живееха в онази къща отсреща. — Леона посочи към постройката, за която говореше. — О, Сиси много обичаше шапките си! Имаше около тридесет и всяка неделя носеше различна. Извъртяха ли се тридесет недели, започваше да ги носи отначало. Кайл Дос беше собственик на ресторанта. Дженива Дюбъри ръководеше библиотеката и, о, божичко, как само говореше за книги! — Гласът на Леона се снижаваше все повече и повече и бързо се разтваряше във въздуха. — Дженива каза, че един ден ще седне и самата тя ще напише романс. Винаги съм вярвала, че ще го направи. — Посочи в друга посока. — Норм Баркли живееше ей там, в края на пътя. Къщата му не се вижда оттук. Почти се омъжих за Норман, когато бях млада. Но Дейви ме спечели с роза и целувка в събота вечер. Да, сър. — Леона кимна и се опомни къде се намира. Изпъна гръб и остави метлата в ъгъла, сякаш се разделяше с партньора си в танца. — Е, това беше нашият град.