— Тази е от „Нешънъл Татлър“, издадена около 1965 г. Споменах на онази журналистка, че майка ми винаги ми е казвала, че е имала видение за ангел в бяла премяна, който ме целува по челото, докато съм била бебе. Както и да е, тази статия излезе точно след като намерих едно малко момче от град Канзас. Просто беше пощуряло и избягало от дома и родителите си. Криеше се в една стара къща на две пресечки от тях. — Старата жена разгърна още няколко страници и гордо посочи други статии от различни списания като „Стар“, „Инкуайърър“ и „Фейт“. Последната статия беше от малък канзаски вестник и беше отпечатана през 1987 г. — Не бях особено добре напоследък — каза тя. — Имах проблеми със синусите и артрита. Предполагам, че са замъглявали дарбата ми. Както и да е, това съм аз.
Джош изсумтя. Не беше от хората, които вярваха в екстрасенси, но от видяното в последно време можеше да склони и да приеме, че всичко е възможно.
— Забелязах кристалните ви топки ето там.
— Това е най-любимата ми колекция! Събирани са от цял свят, да знаеш!
— Много са красиви — каза Суон.
— Благодаря ти, малка госпожице. — Леона се усмихна на детето, след което отново погледна Джош. — Не предвидих, че това ще се случи, да знаеш. Може би съм прекалено стара за тази работа. Но имах много лошо чувство за лудия по астрономията ни президент. Смятах, че е от хората, които позволяват прекалено много готвачи да бъркат в тенджерата. Двамата с Дейви не гласувахме за него, не, сър!
От задната стая отново долетя силно кашляне. Леона килна глава на една страна и се заслуша внимателно, но кашлицата отшумя и тя видимо се отпусна.
— Не мога да ви предложа кой знае какво като храна. Разполагаме с няколко стари царевични кексчета, те са твърди като тухла, и тенджера със зеленчукова супа. Все още мога да готвя над огъня, но свикнах да ям студена като леглото на девственица храна. Имаме кладенец в задния двор, в който водата все още е чиста. Добре дошли сте на масата ми да споделим каквото е останало.
— Благодаря ви — отвърна Джош. — Мисля, че малко супа и царевични кексчета са много добър избор, независимо дали са студени, или не. Има ли някакъв начин да измия тази пръст от мен?
— Искаш да се изкъпеш ли? — Леона се замисли за момент. — Е, предполагам, че можем да го направим по старомодния начин: ще стоплим кофи с вода на огъня и ще напълним ваната. Малка госпожице, предполагам, че ти също ще искаш баня? Сифоните ми ще се запушат от всичката тази пръст, а ме съмнява водопроводчикът вече да прави посещения по домовете. Какво сте правили? Въргаляли сте се в пръстта ли?
— Нещо такова — отвърна Суон. Тя смяташе, че банята — независимо дали е с топла или студена вода — е много добра идея. Знаеше, че мирише на кочина, но въпреки това се страхуваше да види каква беше кожата ѝ под мръсотията. Нямаше да е много приятна гледка.
— Ще ви донеса две кофи, но сами ще си изпомпите водата. Кой от вас ще е първи?
Джош сви рамене и посочи Суон.
— Добре. Бих ви помогнала да напълните вода, но трябва да бъда до Дейви, в случай че получи пристъп. Донесете кофите тук и ще ги стоплим в камината. Имам много хубава подвижна вана, която не е помирисвала тяло, откакто започна цялата тази каша.
Суон кимна и благодари на старата жена. Леона Скелтън отиде в кухнята, за да донесе кофите. Дейви Скелтън се изкашля силно няколко пъти в задната стая, след което отново утихна.
Джош се изкуши да отиде и да хвърли един поглед на мъжа, но не го направи. Тази кашлица не звучеше никак добре; напомняше му на кашлицата на Дарлийн точно преди да умре. Предположи, че става въпрос за радиационно отравяне. „Болестта започна да покосява жителите на града“, беше казала Леона. Вероятно радиационното отравяне беше избило почти целия град. Джош беше разбрал обаче, че някои хора успяваха да се противопоставят на радиацията по-добре от други; може би покосяваше едни веднага и бавно продължаваше да коси останалите. Беше изморен и слаб от ходенето, но иначе се чувстваше добре. Суон също изглеждаше в много добра форма, ако се изключеха изгарянията ѝ. Леона Скелтън му приличаше на здрава възрастна жена. Но такава беше и Дарлийн в мазето: единия ден беше енергична и жизнена, а на другия треската я покоси. Може би някои хора изкарваха седмици или месеци, без да усетят влиянието ѝ върху себе си. Или поне се надяваше.
Точно сега идеята за топла вана и вечеря в купичка, която да изяде с истинска лъжица, го караше да се чувства в екстаз.
Джош се обърна към детето, загледало се в нищото.