— Добре ли си?
— Вече съм по-добре — отвърна то, но мислите му бяха отлетели обратно при майка му, която беше заровена в пръстта, и онова, което Поу-Поу — или каквото го беше обладало — каза. Какво означаваше? От какво трябваше да я защити гигантът? И защо нея?
Спомни си зелените стръкове, които бяха поникнали в пръстта във формата на тялото ѝ. Нищо подобно не ѝ се беше случвало преди. Не ѝ се беше наложило да направи каквото и да било, дори да разтрие пръстта между ръцете си. Разбира се, беше свикнала с усещането за преминаващо през тялото ѝ електричество, с чувството, че фонтан от енергия извира от земята и минава през гръбнака ѝ… но това беше различно.
Нещо се беше променило, помисли си Суон. Винаги можеше да накара цветята да растат. Да ги гледа във влажна пръст и на слънчева светлина беше лесно. Но в мазето беше накарала тревата да поникне на тъмно, без вода и без дори да опита да го направи. Нещо се беше променило.
Една мисъл се появи от нищото в главата ѝ: „по-силна съм, отколкото бях преди“.
Джош отиде до прозореца, като остави детето само с мислите му, и погледна мъртвия град през него. Една фигура отвън привлече вниманието му — някакво малко животно, което стоеше на вятъра. То беше вдигнало глава и го наблюдаваше. Куче, осъзна гигантът. Малък териер. Гледаха се един друг за няколко секунди… и след това кучето избяга.
„Пожелавам ти късмет“, помисли си Джош и се обърна, защото знаеше, че животното ще умре, а вече му беше писнало от толкова много смърт. Дейви се изкашля два пъти и повика Леона със слаб глас. Тя донесе кофите от кухнята, за да напълнят в тях вода за банята на Суон, и побърза да отиде да нагледа съпруга си.
32
Сестрата и Арти намериха кътче от рая.
Влязоха в малка хижа, скрита в гора от голи вечнозелени дървета на брега на замръзнало езеро. Вътре ги посрещна приятната топлина от газова печка. Клошарката едва не се разплака, когато пристъпи прага, а продавачът на обувки ахна от удоволствие.
— Това е мястото — каза мъжът със ски маската.
В хижата имаше още четирима: мъж и жена, облечени в парцаливи летни дрехи, които изглеждаха млади, може би в началото на двадесетте си години — но беше трудно да се прецени, защото двамата имаха сериозни, покрити с кафяви корички изгаряния в странни геометрични форми на лицата, ръцете и под разкъсаните места на облеклата си. Тъмната коса на младия мъж стигаше почти до раменете му, но горната част на скалпа му беше изгоряла до кожата и върху него имаше кафяви петна. Жената може би беше красива с нейните големи сини очи и стройна фигура на манекенка, но къдравата ѝ кестенява коса беше почти изцяло изгоряла, а хваналите коричка рани бяха диагонално разположени върху лицето ѝ, подобно на нарисувани с химикал прецизни линии. Тя носеше отрязани сини дънки и сандали, а голите ѝ крака също бяха покрити с изгаряния. Ходилата ѝ бяха увити в парцали и се беше свила до печката.
Другите двама бяха по-възрастен слаб мъж, може би в средата на петдесетте си години, с яркосини изгаряния, които обезобразяваха лицето му, и младо момче на около шестнадесет, с дънки и тениска, на която пишеше с криви и небрежни букви „БЛЕК ФЛАГ НА ЖИВО“. Младежът имаше две малки обеци на лявото си ухо и оранжевата му коса, направена на „гребен“, беше непокътната, но лицето му със своята издадена напред брадичка беше цялото в сиви изгаряния — сякаш някой беше запалил свещ над челото му и беше оставил восъка да тече по него. Дълбоките му зелени очи гледаха Сестрата и Арти с весела нотка в тях.
— Запознайте се с другите ми гости — каза мъжът със ски маската и остави раницата си на окървавения порцеланов плот до мивката, след като затвори и заключи вратата. — Това са Кевин и Мона Рамзи… — той посочи младата двойка — … Стив Бюканън… — после младежа — … а единственото, което разбрах за стареца е, че е от град Юниън. Не чух имената ви.
— Арти Уиско.
— Можеш да ме наричаш Сестрата. Ти как се казваш?
Мъжът си свали ски маската и я закачи на закачалката.
— Пол Торсън — отговори той. — Гражданин на света. — Торсън свали тубите с кръв от врата си и извади от раницата пластмасовите кутии с тяхното отвратително съдържание.
Сестрата се шокира. Лицето на домакина им беше лишено от всякакви следи от изгаряния, а беше минало доста време, откакто за последно видя нормална човешка физиономия. Той имаше дълга черна коса, прошарена в сиво. Сивият цвят се прокрадваше и в ъгълчетата на устата му в иначе гъстата му черна брада. Кожата му беше суха, набръчкана и бяла поради липса на слънце, а челото му беше високо и осеяно с бръчки. Въпреки белотата си приличаше на човек, който прекарва много време навън. Сестрата си помисли, че е планинец, някой, който живее сам в барака и слиза в долината само за да лови бобри и други животни. Под черните му вежди се криеха леденосиви очи, заобиколени от тъмни кръгове от изтощение. Торсън свали шубата си, която го правеше много по-едър, отколкото беше в действителност, и също я закачи. След това започна да изсипва съдържанието на кутиите в мивката.