— Добре — каза той. — Само този път ще го направим по-рано. — Вдигна ръка, за да покаже на младата жена, че възражението ѝ не се приема. — Ще го направим само с един час и двадесет минути по-рано. Няма да е фатално.
— Напротив! — Мона почти крещеше. Съпругът ѝ сложи ръце на раменете ѝ, сякаш се опитваше да я озапти. — Може да развали всичко!
— Нека гласуваме тогава — предложи домакинът. — Все още сме демокрация, нали? Всеки, който иска да го направим по-рано, да каже „съгласен“.
Старецът мигновено извика Съгласен. Стив Бюканън вдигна палец. Семейство Рамзи останаха ви. Пол се заслуша във воя на вълците и Сестрата разбра, че размишлява. След малко изрече тихичко:
— Съгласен. Имаме мнозинство.
— Ами те? — Мона посочи Сестрата и Арти. — Те нямат ли право да гласуват?
— По дяволите, не! — отвърна Стив. — Те са нови! Все още нямат право!
— Мнозинството е съгласно — повтори твърдо Пол и изгледа Мона. — Един час и двадесет минути по-рано не са кой знае какво.
— Напротив! — сопна се тя, но гласът ѝ я предаде. Разплака се, докато съпругът ѝ я държеше за раменете и се опитваше да я успокои. — Ще развали всичко! Знам, че така ще стане!
— Вие двамата елате с мен. — Пол направи знак на Сестрата и Арти да го последват в другата стая на хижата.
В нея имаше легло с юрган върху него, няколко рафта с книги с меки и твърди корици, бюро и столове. На бюрото се мъдреше стара пишеща машина „Роял“ и тънка купчина листове. Около препълнено плетено кошче за боклук бяха нахвърлени топки хартия. Един пепелник преливаше от клечки кибрит, а от чашката на черна лула се беше разсипала пепел от тютюн. На малкото шкафче до леглото бяха оставени две свещи в чинийки, а прозорецът беше с изглед към отровеното езеро.
Но той не разкриваше само това.
Зад хижата беше паркиран стар пикап „Форд“. Синьо-сивата му боя се лющеше от страните и предния му капак, а ръждата беше започнала да се вие като лоза през метала.
— Имаш пикап! — отбеляза развълнувано Сестрата. — Господи! Можем да се махнем оттук!
Пол погледна автомобила, намръщи се и сви рамене.
— Забрави за него, госпожа.
— Какво? Какво искаш да кажеш с това забрави за него? Имаш пикап! Можем да стигнем до цивилизацията!
Пол взе лулата си и заби пръст в чашката ѝ, за да почисти натрупаната чернилка.
— Аха? И къде ще да е това?
— Там! По магистрала 80!
— Колко далеч според теб? Три километра? Осем? Петнадесет? Какво ще кажеш за сто? — Домакинът остави лулата и я изгледа намръщено, след което дръпна една зелена завеса, която разделяше двете стаи. — Забрави — повтори той. — В този пикап няма повече от чаена чаша бензин, спирачките не държат и се съмнявам въобще дали ще запали. Акумулаторът ми правеше проблеми дори при хубаво време.
— Но… — Сестрата погледна отново пикапа, после Арти и накрая Пол Торсън. — Все пак имаш пикап — каза тя и усети, че хленчи.
— А вълците имат зъби — отвърна домакинът. — При това доста остри. Искаш ли онези бедни души в другата стая да разберат колко точно са остри? Искаш ли да ги натовариш в този пикап и да ги отведеш на една приятна екскурзия през селата на Пенсилвания само с чаена чаша бензин? Естествено. Няма проблем да повикаме „Пътна помощ“, когато закъсаме. Ще ни заведе до следващата бензиностанция, ще платим с надеждните си кредитни карти и ще продължим по пътя си. — Мъжът млъкна за момент, след което поклати глава. — Моля те, не се самоизмъчвай. Забрави за това. Ще останем тук.
Сестрата чу воя на вълците, който се понесе през гората и над езерото, и за свой ужас установи, че може би е прав.
— Не ви извиках тук, за да си говорим за разнебитения ми пикап. — Пол се наведе и извади изпод леглото малък дървен сандък. — Двамата все още ми приличате на хора, които са с всичкия си. Нямам представа какво сте преживели, но онези бедни души там се държат на сламка.
Сандъкът беше заключен с голям колкото юмрук катинар. Пол извади ключ от джоба си и го отключи.
— Тук играем на една малка игричка. Може би не е много приятна, но предполагам, че им помага да не се побъркат. Все едно всеки ден отивате да проверите пощенската си кутия, защото очаквате любовно писмо или чек. — Домакинът вдигна капака на сандъка.
Вътре, увити във вестници и парцали, имаше три бутилки „Джони Уокър“ с червен етикет, .357-калибров револвер магнум, кутия или две патрони, няколко мухлясали ръкописа, завързани с ластици, и още някакъв предмет, увит в дебел найлон. Мъжът се зае именно с него.