— Да — отговори най-накрая Сестрата. — Мисля, че може да стане.
— Добре — усмивката на домакина стана по-ясна, както и бръчките около очите му. — Надявам се двамата да обичате да играете покер. Имам тесте карти и много клечки кибрит. Не бързате да си ходите, нали?
Сестрата погледна Арти. Спътникът ѝ стоеше с увиснали рамене и празен поглед. Веднага разбра, че си мисли за дупката, на чието място някога беше Детройт. Гледа го известно време, докато той накрая не се изправи и не отговори със слаб, но смел глас:
— Не, не бързам за никъде. Вече не.
— Тук играем „Файв кард дроу“. Ако спечеля, ще ви прочета поезията си, а вие трябва да се усмихвате и да ѝ се наслаждавате. Ако ли не, ще изхвърляте кофите с боклук — изборът е ваш.
— Ще реша кое ще избера, когато му дойде времето — отвърна Сестрата и в този момент осъзна, че много харесва Пол Торсън.
— Звучиш като истински комарджия, госпожа! — Домакинът плесна с ръце и с подигравателен блясък в очите. — Добре дошла в клуба!
33
Суон избягваше да го направи колкото се може по-дълго. Но след като излезе от ваната с чудесната топла вода, която остави мътнокафява и пълна с люспи кожа и пръст, и се пресегна за голямата кърпа, която Леона Скелтън ѝ остави, нямаше как да не го стори. Трябваше.
Погледна се в огледалото.
Светлината идваше само от една газена лампа, чийто фитил едва се подаваше, но беше достатъчна. Суон се загледа в овалното огледало над ваната и онова, което видя, ѝ заприлича на гротескова и плешива маска за Хелоуин. Вдигна ръка към устата си и отвратителното отражение стори същото.
От лицето ѝ висяха люспи кожа и се белеха като кората на дърво. Засъхнали кафяви ивици прорязваха челото и горната част на носа ѝ, а веждите — някога руси и гъсти — бяха изгорели. Устните ѝ се бяха напукали като суха земя, а очите ѝ като че ли бяха потънали в черни дупки в черепа ѝ. На дясната ѝ буза имаше две малки черни брадавици, а на устните ѝ още три. Детето беше виждало същите тези подобни на пъпки неща на челото на Джош, кафявите изгаряния на лицето му и кожата му на сиво-бели петна, но беше свикнала с всички тях. Като видя четината на главата си, където някога беше косата ѝ, и мъртвата бяла кожа, която висеше от лицето ѝ, направо ѝ се доплака от шок и ужас.
Стресна се от любезното почукване на вратата на банята.
— Суон? Добре ли си, дете? — попита Леона Скелтън.
— Да, госпожо — отвърна тя, но гласът ѝ беше разтреперан и старата жена усети това.
След кратка пауза Леона отново заговори:
— Приготвила съм ти нещо за хапване.
Суон ѝ благодари и ѝ каза, че ще излезе след няколко минути. Старата жена я остави. Хелоуинското чудовище обаче не си тръгваше от огледалото.
Детето беше оставило мръсните си дрехи на Леона, която и обеща, че ще се опита да ги изпере и да ги изсуши на огъня, затова сега облече мек момчешки кариран халат, който ѝ беше голям, и дебели бели чорапи. Халатът беше част от сандък с дрехи, принадлежали някога на сина на домакинята, Джо, който сега, беше съобщила гордо старата жена, живеел в град Канзас със семейството си и бил мениджър на супермаркет. Имах намерение да изхвърля този сандък, сподели Леона на Суон и Джош, но някак си така и не го направих.
Тялото на детето беше чисто. Сапунът, с който се изкъпа, миришеше на люляк и я накара да се размечтае за ярките си градини, галени от слънчевите лъчи. Излезе от банята, като остави газената лампа да гори, за да има светлина за Джош, когато дойдеше да се изкъпе. В къщата беше студено и Суон веднага отиде пред камината, за да се стопли отново. Гигантът беше заспал на пода, завит с червено одеяло и с възглавница под главата си. До него имаше поднос с празна купичка, чаша и трохи от царевичното кексче. Одеялото се беше свлякло под раменете му и детето се наведе, за да го завие до брадичката.
— Той ми разказа как сте се срещнали — каза тихичко Леона, като че ли за да не събуди Джош, който спеше толкова сладко, че дори камион да минеше през стената, нямаше да го обезпокои. Старата жена дойде в стаята от кухнята, откъдето беше взела поднос с хладка зеленчукова супа, чаша вода от кладенеца и три царевични кексчета. Суон прие храната и се разположи пред камината. Къщата беше тиха. Дейви Скелтън беше заспал и като се изключеше завихрящият се от време на време вятър около покрива, не се чуваше никакъв друг звук освен пращенето на жарта и тиктакането на часовника на полицата на камината, който твърдеше, че часът е осем и четиридесет.