Леона се отпусна на един стол, който беше покрит със светъл плат на цветя. Коленете ѝ изпукаха. Старата жена потръпна и ги разтри с изкривената си и белязана от времето ръка.
— Старите кости обичат да се обаждат — каза тя и кимна към спящия гигант. — Той ми каза, че си едно много смело малко момиче. Че веднъж решиш ли нещо, не се отказваш. Така ли е?
Суон не знаеше какво да отговори. Тя сви рамене и задъвка твърдото като камък царевично кексче.
— Е, поне така ми каза той. Хубаво е да си силна. Особено във времена като тези. — Погледът ѝ се зарея покрай детето и се спря на прозореца. — Сега всичко е различно. Каквото било, било, вече го няма. Знам, че е така. — Леона присви очи. — Чувам зловещ глас в този вятър. Той казва: „Всичко е мое… всичко е мое.“ Съжалявам, че трябва да го кажа, но не мисля, че много хора са останали живи. Може би целият свят е като Съливан — взривен, променен, превърнат в нещо различно от онова, което беше преди.
— В какво? — попита Суон.
— Кой знае? — Старата жена сви рамене. — О, светът няма да свърши. В началото си помислих точно това. Но светът също е силен. — Тя вдигна кривия си пръст, за да подчертае думите си. — Дори всички хора във всички големи и малки градове да умрат, дори всички дървета и посеви да почернеят, дори облаците да засенчат завинаги слънцето, светът ще продължи да се върти. О, Господ завъртя много бързо този свят, така е! И даде много силни души и умове на много хора… хора като теб, може би. И като приятеля ти.
На Суон ѝ се стори, че чу кучешки лай. Не беше много силен и не можеше да бъде сигурна, че не е бил просто вятърът. Стана, погледна през един от прозорците, а после и през друг, но не успя да види нищо.
— Чу ли кучешки лай?
— А? Не, но ти вероятно си чула. През града постоянно преминават бездомни кучета. Търсят храна. Понякога оставям няколко хапки и купичка с вода на стъпалата на верандата. — Леона побърза да сложи още дърва в камината, за да не загасне жаравата.
Суон отпи нова глътка вода от чашата си и реши, че зъбите ѝ няма да спечелят битката с царевичните кексчета. Тя взе едното от тях и попита:
— Може ли да отнеса тази вода и това кексче навън?
— Разбира се, направи го. Уличните кучета също трябва да се хранят. Внимавай вятърът да не те отнесе.
Суон отнесе кексчето и чашата с вода на стъпалата на верандата. Вятърът беше по-силен отколкото през деня и вдигаше вълни от прах. Халатът ѝ заплющя около нея. Тя остави храната и водата на едно от долните стъпала и се огледа във всички посоки, като прикри очите си от прахта. Нямаше никаква следа от куче. Върна се на мястото, на което беше комарникът, и остана там за момент. Тъкмо щеше да се прибира вътре, когато ѝ се стори, че забеляза плахо движение отдясно. Зачака и започна да трепери.
Най-накрая различи една сива фигура, която се приближи до нея. Малкия териер спря на около три метра от верандата и помириса земята с рошавата си муцуна.
След това подуши въздуха в опит да улови миризмата ѝ. Вятърът рошеше късата му прашна козина. Териерът вдигна глава, погледна я и потрепери.
Суон изпита дълбоко съжаление към животното. Не знаеше откъде е дошло, но се виждаше, че е изплашено и няма да се доближи до храната, макар тя да стоеше далеч от нея. Териерът внезапно се обърна и се стрелна в мрака. Детето разбра, че животното вече нямаше доверие на човешките същества. Погледна за последно храната и водата и се върна обратно в къщата.
Огънят продължаваше да гори. Леона беше застанала пред него и си топлеше ръцете. Джош зарита с крака и захърка по-силно под одеялото си, след което отново се успокои.
— Видя ли кучето? — попита старата жена.
— Да, госпожо. Но не дойде да вземе храната, докато бях отвън.
— Определено няма да го направи. Вероятно е много гордо, не мислиш ли? — Леона се обърна към Суон и закръглената ѝ фигура беше очертана от оранжева светлина. Детето искаше да ѝ зададе един въпрос, който ѝ хрумна, докато беше във ваната:
— Не искам това да прозвучи грубо, но… вие вещица ли сте?
Леона се разтресе от дрезгав смях.
— Ха! Казваш каквото мислиш, нали, дете? Е, няма проблем! Това е нещо много рядко срещано в наше време!
Суон не промълви нищо, защото очакваше старата жена да ѝ каже още нещо. Когато не го направи, продължи: