— Какво е всичко това?
— Ами… гадателската стая на Леона. Гледаше ми на карти. Джош влезе в помещението и погледна масата.
— Много са красиви — каза той. — С изключение на тази. — Почука картата на „Дяволът“. — Напомня ми за един кошмар, който имах, след като ядох сандвич със салам и цяла кутия с шоколадови понички.
Все още изнервена, Суон му показа последната карта, която взе.
Джош я хвана между пръстите си и я доближи до светлината. И преди беше виждал карти „Таро“ във Френския квартал в Ню Орлиънс. Надписът гласеше „Смъртта“.
„Смъртта, която покосява човешката раса“, помисли си той. Тази карта беше едно от най-зловещите неща, които беше виждал, а на измамната светлина му се струваше, че сребърната коса коси наред човешката пшеница. Конският скелет се беше изправил на задните си крака, докато ездачът му вършееше под кървавочервеното небе. Джош хвърли картата обратно на масата и тя се плъзна наполовина върху картата с демоничната фигура с аленото око.
— Това са просто карти — каза гигантът. — Хартия и боя. Не означават нищо.
— Леона каза, че разказват история.
Джош събра картите отново в тесте, за да скрие „Дяволът“ и „Смъртта“ от очите на Суон.
— Хартия и боя — повтори той. — Нищо повече.
Нямаше как да пренебрегнат давещото се и мъчително кашляне на Дейви Скелтън. Картите, особено тази на „Смъртта“, накара Джош да се почувства неприятно. Дейви сякаш се душеше, а Леона му говореше тихичко в опит да го успокои. „Смъртта е наблизо — осъзна неочаквано гигантът. — Много, много близо.“ Той излезе от гадателската стая и тръгна по коридора. Вратата на стаята на Дейви беше открехната. Гигантът предположи, че може да помогне с нещо и реши да влезе вътре.
Първото, което забеляза, бяха изцапаните с кръв чаршафи. Агонизиращото лице на мъжа беше осветено от една жълта газена лампа, очите му бяха мътни от болестта и ужаса, а когато кашляше, от устата му излизаше гъста и тъмночервена храчка.
Джош се спря на прага.
Леона се беше надвесила над съпруга си, в скута ѝ беше оставена порцеланова купичка, а в ръката си държеше подгизнал от кръв парцал. Тя усети присъствието на гиганта, обърна глава към него и изрече с всичкото достойнство, което успя да събере:
— Моля те, излез и затвори вратата.
Джош се поколеба. Стоеше като истукан и му се повдигаше.
— Моля те — настоя Леона, докато съпругът ѝ изкашляше живота си в скута ѝ.
Гигантът излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Някак си отново се беше озовал пред камината. Помириса се. Вонеше, затова трябваше да вземе няколко кофи с вода от кладенеца, да ги стопли на огъня и да се потопи във ваната. Очакваше това с нетърпение. Но прежълтялото и измъчено лице на умиращия човек в другата стая не излизаше от главата му и не му позволяваше да помръдне. Спомни си Дарлийн, която умираше в пръстта. Спомни си трупа, който лежеше на стъпалата на нечия веранда в стенещия мрак. Изображението на онзи скелетен ездач, който вилнееше на онова поле с хора, беше залепнало като пиявица за съзнанието му.
„О, Господи — помисли си Джош, когато сълзите му потекоха. — О, Господи, помогни на всички ни.“
И тогава наведе глава и заплака — не само заради спомените си за Роуз и момчетата, но също така за Дейви Скелтън, Дарлийн Прескот, трупа в мрака и всички мъртви и умиращи човешки същества, които някога се бяха наслаждавали на слънчевите лъчи върху лицата си и бяха смятали, че ще живеят вечно. Гигантът плачеше, а сълзите се стичаха по лицето му и капеха от брадичката му, без да може да ги спре.
Някой уви ръка около врата му.
Детето.
Суон.
Джош я придърпа към себе си и тя го прегърна, докато той плачеше.
Прегръщаше го силно. Суон обичаше гиганта и не можеше да понесе да слуша болката му.
Вятърът виеше навън, променяше посоката си и брулеше Съливан от различни ъгли.
И в този вятър ѝ се стори, че чу един зловещ глас да шепне:
— Всичко е мое… всичко е мое.
Шест
Адът замръзва
34
Факли горяха на студения вятър в пустата равнина на петдесет километра северозападно от кратера на град Солт Лейк. Около триста парцаливи и прегладнели хора се свиваха на брега на брега на Голямото солено езеро в скалъпен набързо град от кашони, повредени автомобили, палатки и каравани. Светлината от факлите стигаше на километри по равния терен и привличаше малки групички от оцелели, които пътуваха на изток от разрушените градове и села на Калифорния и Невада. Всеки ден и всяка нощ групи от хора, които носеха вещите си на ръце, завързани за гърбовете или ги дърпаха в куфари и ръчни и пазарски колички, идваха в лагера и си намираха местенце върху твърдата и гола земя, на което да се свият. Някои късметлии разполагаха с палатки и раници, пълни с консерви, бутилирана вода и оръжия, с които да защитават притежанията си. По-слабите от тези хора бързо залиняваха, след като свършеха провизиите си от храна и вода или някой им ги откраднеше. Телата на самоубийците се носеха по повърхността на Голямото солено езеро подобно на зловещи дънери. Мирисът на солена вода, който вятърът разнасяше, също събираше групи от скиталци; онези, които нямаха прясна вода, се опитваха да я пият, В страдащите от гнойни рани и изгаряния търсеха пречистващата ѝ агонизираща прегръдка в желанието си да се подложат на религиозно самобичуване.