В западния край на лагера, на твърдата скалиста земя, лежаха над сто трупа, останали там, където бяха паднали. Бяха ограбени до шушка от мародерите, които живееха в ями в пръстта и презрително биваха наричани „боклукчии“ от хората, които се бяха разположили най-близо до брега на езерото. Почти до западния хоризонт се простираше гробище от леки автомобили, каравани, кемпери, джипове и мотоциклети, които бяха останали без гориво или чиито двигатели бяха блокирали поради липсата на масло. Те биваха нападнати от мародерите, които откъсваха седалките, взимаха гумите и откачаха вратите, капаците и багажниците, за да си създадат свои собствени странни домове. Резервоарите бяха източени от групи от въоръжени мъже от централния лагер, а бензинът се използваше за факлите — защото светлината се беше превърнала в сила и в почти мистична защита от ужасите, които криеше мракът.
Две фигури, нарамили раници, се тътреха през пустинята към светлината на факлите, която се намираше на около седем-осемстотин метра пред тях. Беше нощта на двадесет и трети август и бяха минали един месец и шест дни от изстрелването на ракетите. Двете фигури вървяха през гробище от превозни средства и въобще не им правеше впечатление, когато стъпеха върху някой гол труп. Миризмата на разложение не им попречи да помиришат соленото езеро. Собствената им кола, едно „БМВ“, което бяха откраднали от паркинг в призрачния град Карсън, Невада, беше останала без бензин преди около двадесетина километра и вървяха вече цяла вечер към сиянието на светлините, които се отразяваха в ниските облаци.
Нещо изтрака отстрани зад ограбената останка на един „Додж Чарджър“. Фигурата, която вървеше по-напред, спря и извади .45-калибров автоматичен пистолет от раменния кобур под синята си шуба с гъши пух. Звукът не се повтори и след един миг на тишина двете фигури отново продължиха напред към лагера, този път с по-бодра крачка.
Водачът измина още пет метра, когато една ръка се подаде от пръстта и пясъка, сграбчи левия му крак и го извади от равновесие. Мъжът едновременно извика и стреля с .45-калибровия си автоматичен пистолет, но куршумът излетя в небето. Той падна тежко на лявата си страна и въздухът напусна дробовете му. Една човешка фигура изпълзя като морски рак от ямата, която се беше открила в земята. Ракът се хвърли върху мъжа с раницата, натисна с коляно врата му и започна да налага лицето му с юмрука на лявата си ръка.
Втората фигура изпищя — писъкът беше женски — след което се обърна и хукна да бяга през гробището. Жената чу стъпки след себе си, усети, че нещо я приближава и когато обърна глава, за да погледне назад, се спъна в един от голите трупове и падна по лице. Опита се да се изправи, но изведнъж една маратонка се заби в задната част на главата ѝ и ѝ притисна носа и устата в пръстта. Тя зарита френетично, защото започна да се задушава.
На няколко метра от нея ракът действаше бързо, като използва лявото си коляно, за да натисне ръката, в която младият мъж държеше оръжието си, а дясното си беше отпуснал върху гърдите му. Онзи се опитваше да си поеме въздух, а очите му бяха ококорени и изплашени над мръсната му руса брада. И тогава ракът извади с лявата си ръка ловен нож от кожен калъф изпод дългото си и прашно черно палто. Острието преряза бързо и дълбоко гърлото на младия мъж — веднъж, втори път, трети. Онзи престана да се съпротивлява и устните му се отдръпнаха от зъбите му в грозна гримаса.
Жената се бореше за живота си; беше обърнала глава, а бузата ѝ беше притисната в земята.
— Моля те… не ме убивай! — замоли се тя. — Ще ти дам… каквото поискаш! Моля те, недей…