Маратонката неочаквано се отдръпна. Върхът на нещо, което приличаше на шило за лед, убоде бузата ѝ точно под дясното ѝ око.
— Без номера. — Гласът принадлежеше на момче, беше тънък и писклив. — Ясно? — Убоде я още по-силно с шилото за лед, за да придаде тежест на думите си.
— Да — отговори жената. Момчето сграбчи кичур от дългата ѝ гарвановочерна коса и я изправи до седнало положение. Тя успя да види лицето му на слабото сияние от далечната светлина. Похитителят ѝ беше просто хлапе на тринадесет или четиринадесет години, което беше облечено в прекалено голям за него мръсен кафяв пуловер и сиви панталони с дупки на коленете. Беше толкова слабо, че можеше спокойно да се определи като „мършаво“, с високи скули и мъртвешки бледо лице като на труп. Тъмната му коса беше сплъстена върху скалпа му от мръсотия и пот и носеше очила — с рамки от изтъркана кожа, каквито според нея бяха носили бойните пилоти през Втората световна война. Стъклата уголемяваха очите му и ги правеха да изглеждат като затворени в аквариум. — Не ме наранявай, става ли? Кълна се, че няма да викам.
Роланд Кронингер се засмя. Това беше най-тъпото и малоумно нещо, което беше чувал.
— Можеш да викаш колкото си искаш. На никого не му пука дали ще викаш, или не. Сваляй раницата.
— Пипна ли го? — провикна се полковник Маклин, който все още беше върху другото тяло.
— Да, сър — отговори Роланд. — Жена е.
— Доведи я тук!
Момчето вдигна раницата и се отдръпна назад.
— Размърдай се — заповяда ѝ то. Жената се опита да се изправи, но отново беше блъсната. — Не, не на крака. Пълзи.
Тя запълзя през пръстта и разложените тела. Искаше ѝ се да изпищи, но не можеше да си го позволи.
— Руди? — провикна се със слаб глас жената. — Руди? Добре ли си?
И тогава видя фигурата с черното палто да разкъсва раницата на спътника ѝ. Целият беше в кръв и тя разбра, че са затънали дълбоко в лайната.
Роланд хвърли другата раница на полковник Маклин, след което прибра шилото за лед в еластичните си панталони, които беше свалил от трупа на момче на неговата възраст и с близки на неговите размери. Взе автоматичния пистолет от мъртвите пръсти на Руди под изумения поглед на жената.
— Хубаво оръжие — каза той на Краля. — Можем да го използваме.
— Трябва да имаме още пълнители — отвърна Маклин и зарови в раницата с една ръка. Извади чорапи, бельо, паста за зъби, армейски комплект съдове… и манерка, в която се разплиска някаква течност, когато я разклати. — Вода! О, Господи… това е прясна ВОДА! — Стисна манерката между бедрата си и развъртя капачката, след което отпи няколко глътки от сладката и вкусна вода. Тя потече по извитата му сива брада и закапа по земята.
— Ти имаш ли манерка? — обърна се Роланд към жената.
Тя кимна и свали от рамото си презрамката на манерката, която беше прибрала под палтото си от белка, взето от един бутик в град Карсън. Носеше дизайнерски дънки на леопардови петна и скъпи ботуши, а около врата си беше накичила перли и синджирчета с диаманти.
— Дай я тук.
Жената го изгледа и изпъна гръб. Това хлапе беше поредният боклук, а тя добре знаеше как да се оправя с такива.
— Майната ти — каза му, отвинти капачката на манерката и я вдигна, за да пие. Студените ѝ сини очи го предизвикваха.
— Хей! — провикна се някой от мрака. Гласът беше дрезгав и груб. — Да не си хванахте жена?
Роланд не отговори. Той продължаваше да гледа как копринената кожа на врата на пленницата му се движеше, докато пие.
— Имам бутилка уиски! — обади се отново гласът. — Ще я изтъргувам с вас!
Жената спря да пие. Изведнъж газираната вода „Перие“ ѝ се стори много неприятна на вкус.
— Давам бутилка уиски за тридесет минути! — настоя онзи. — Ще ви я върна, когато приключа! Имаме ли сделка?
— Имам стек цигари! — провикна се друг мъж зад един преобърнат джип вляво от тях. — Петнадесет минути за стек цигари!
Жената бързо завинти капачката и хвърли манерката в краката на момчето.
— Ето — каза тя, без да откъсва очи от неговите. — Вземи я цялата.
— Пълнители за пистолета! — зарадва се Маклин и извади три броя от раницата на Руди. — Вече разполагаме с известна огнева мощ!
Роланд отвори манерката, отпи няколко глътки вода, затвори я и преметна презрамката ѝ през рамо. Навсякъде около тях се носеха гласовете на други боклукчии, които предлагаха запасите си от алкохол, цигари, клечки кибрит, шоколадови десерти и други ценности, за да прекарат известно време с току-що уловената жена. Роланд не продума, а само слушаше все по-сериозните наддавания като аукционер, който е наясно, че притежава стока с наистина висока цена. Той разгледа пленницата си през очилата, които сам си беше направил, като залепи правилните стъкла — намерени в останките на една от оптиките „Покатело“ — в рамките на танкистки очила. Жената нямаше сериозни белези освен няколко малки зарастващи рани на бузите и челото… и това я правеше много специална стока. Повечето от жените в лагера бяха изгубили косите и веждите си и бяха загрозени от грозни белези в различни цветове — от тъмнокафяви до алени. Черната коса на пленницата му падаше като водопад върху раменете ѝ. Беше мръсна, но нямаше плешиви петна в нея — първият признак на радиационно отравяне. Лицето ѝ беше грубо с квадратна челюст. „Надменно лице — помисли си Роланд. — Лице на кралица на селяндурите.“ Електриковосините ѝ очи бавно се местеха от оръжието към Руди и отново към момчето, сякаш свързваше точките на триъгълник. Според Роланд жената беше в края на двадесетте или началото на тридесетте си години и погледът му се свлече до големите ѝ гърди, които издуваха червената ѝ тениска под палтото ѝ от белка, на която беше написано с фалшиви диаманти „БОГАТА КУЧКА“. Стори му се, че видя зърната ѝ да щръкват, сякаш опасността и смъртта форсираха сексуалния ѝ двигател.