Боклукчиите допълзяха по-близо, за да гледат церемонията. Маклин седна, за да се наслади на гледката от първия ред. Очите му бяха замъглени и напрегнати. Постоянно местеше дулото на автоматичния пистолет под брадичката си.
Чу кух смях точно над лявото си рамо и разбра, че Войника сянка също се наслаждаваше на случващото се. Войника сянка беше дошъл от Блу Доум Маунтин заедно с тях, беше вървял зад тях и често изоставаше, но винаги беше там. Войника сянка харесваше момчето; Войника сянка смяташе, че момчето притежава инстинктите на убиец, които се развиваха с времето. Войника сянка беше казал на Маклин през тихите часове на нощта, че дните за водене на война още не са приключили. Тази нова земя щеше да се нуждае от воини и военачалници. Хора като Маклин отново щяха да са много необходими… сякаш е имало времена, когато не са били. Войника сянка му каза всичко това и той повярва.
И тогава Маклин се разсмя заради гледката пред него, смехът му се сля с този на Войника сянка и двата зазвучаха като едно.
35
На повече от три хиляди и двеста километра разстояние Сестрата седеше пред камината. Всички други бяха заспали на пода в стаята и беше неин ред да поддържа огъня, като трябваше да внимава хем да не излезе от огнището, хем да не изгасва жаравата, за да не хабят клечки кибрит. Газовата печка беше намалена, за да пести намаляващите им запаси от газ и студът беше започнал да се прокрадва през пукнатините в стените.
Мона Рамзи говореше насън. Съпругът ѝ се обърна и я прегърна. Старецът беше като мъртъв за света, Арти спеше върху легло от вестници, а Стив Бюканън хъркаше като дъскорезница. Но Сестрата беше обезпокоена от хриптенето на Арти. Беше забелязала, че се държи за ребрата, но той я увери, че е добре, че от време на време не може да си поеме въздух, но иначе — както сам се изрази — е „като чисто нов“.
Клошарката се надяваше наистина да е така, защото ако Арти беше наранен вътрешно — може би, когато онзи проклет вълк го блъсна на магистралата преди десет дни — нямаха лекарства, които да му помогнат за инфекцията.
Мешката беше до нея. Тя разхлаби връвта ѝ и бръкна вътре. Намери стъкления пръстен и го извади под светлината от жаравата.
Блясъкът му изпълни стаята. Последния път, в който надникна в предмета, беше преди четири нощи, когато отново беше на пост. Тогава също сънебродеше. В един миг седеше тук и държеше пръстена точно като сега, а в следващия беше надвиснала над някаква маса — квадратна маса с наредени на нея карти.
Картите бяха украсени с картини и не приличаха на другите карти, които някога беше виждала. Една от тях привлече вниманието ѝ — скелет, яхнал вдигнат на задните си крака скелетен кон. Скелетът размахваше коса през гротесково поле от човешки тела. На Сестрата ѝ се стори, че има сенки в стаята, чуждо присъствие и приглушените гласове на говорещи хора. Също така ѝ се счу някой да кашля, но звукът беше изкривен, сякаш го чуваше през дълъг и ехтящ тунел… и когато се върна обратно в хижата, осъзна, че Арти кашля и се държи за ребрата.
Често мислеше за тази карта с размахващия коса скелет. Все още ясно виждаше изображението, което се беше запечатало в съзнанието ѝ. Мислеше и за сенките, които бяха заедно с нея в стаята — те бяха като нереални създания, но може би това се дължеше на факта, че цялото ѝ внимание беше насочено върху картите. Вероятно ако се беше съсредоточила върху самите сенки, щеше да различи кой се намира там.
„Да бе — помисли си Сестрата. — Държиш се така, сякаш наистина ходиш някъде, когато видиш картини в стъкления пръстен! А те са просто това. Картини. Фантазия. Въображение. Терминът не е от значение. Няма нищо истинско в тях!“
Но беше започнала да осъзнава, че сънеброденето и завръщането от него бяха започнали да стават по-лесни. Не всеки път, в който погледнеше в стъкления пръстен, ѝ се удаваше възможност да сънеброди, най-често виждаше огнена светлина без никакви картини фантазия. Въпреки това знаеше, че стъкленият пръстен притежава непознати сили, поне в това беше напълно сигурна. Ако не беше нещо изключително могъщо, защо тогава създанието, което се представяше за Дойл Халанд, го искаше?
Трябваше да опази предмета. Беше отговорна за безопасността му и не можеше — не смееше — да го изгуби.
— Господи милостиви! Какво е това?
Сестрата се стресна и вдигна поглед. Пол Торсън беше излязъл през зелената завеса. Очите му бяха подути от сън. Той отметна дългата си коса и застана с отворена уста пред пулсиращия в ритъма на сърцето ѝ пръстен.