В другия край на стаята Арти потръпна, пое си въздух, когато се помести, и застина отново.
— Ранен е вътрешно — каза Пол. — Видях кръв в кофата му. Предполагам, че има едно-две счупени ребра, които вероятно режат нещо там вътре. — Мъжът раздвижи пръсти, които все още усещаха топлината от стъкления пръстен. — Не мисля, че е много добре.
— Знам. Страхувам се, че може да е направил инфекция.
— Възможно е. Мамка му, в тези условия на живот можеш да умреш, ако си гризеш ноктите.
— Нямаш ли никакви лекарства?
— Съжалявам. Изпих последния тиленол три дни преди бомбите. Една поема, върху която работих, не се получи.
— Какво ще правим, когато свърши газта?
Пол изсумтя. Очакваше този въпрос и знаеше, че никой друг няма да му го зададе освен нея.
— Разполагаме с количество, което ще ни стигне за още една седмица. Може би. Повече се тревожа за батериите на радиото. Когато се изтощят, тези хора ще пощуреят. Предполагам, че тогава ще извадя уискито и ще си направим едно хубаво парти. — Очите му отново остаряха. — Просто ще поиграем на шише и онзи, който извади късмет, ще бъде изписан първи.
— Изписан? Какво трябва да означава това?
— Имам .357-калибров магнум в онзи сандък, госпожа — напомни ѝ Пол. — И кутия с патрони. На два пъти почти щях да го използвам върху себе си. Първият, когато втората ми съпруга ме заряза заради едно хлапе на половината на моята възраст, взе ми всичките пари и ми каза, че онази ми работа не струва и два цента по време на криза. Вторият път причината бяха изгорелите заедно с апартамента ми поеми, върху които работих цели шест години. Случи се точно след като бях изритан от Милърсвилския щатски колеж, защото спях с една студентка, която искаше шестица по английска литература. — Мъжът продължи да мачка пръстите си и да избягва погледа на Сестрата. — Едва ли мога да се нарека късметлия. В интерес на истината с каквото съм се захващал, съм го провалял. Така че онзи магнум ме очаква от доста дълго време. Малко съм позакъснял даже.
Клошарката беше шокирана от спокойния тон на Пол. Той говореше за самоубийството, сякаш беше следващата нормална стъпка в живота му.
— Приятелю — каза му тя, — ако смяташ, че съм изминала целия този път, за да си пръсна мозъка в някаква хижа, то тогава си по-луд, отколкото аз… — Прехапа си езика. Сега Пол я изгледа с нараснал интерес.
— Какво смяташ да направиш? Къде смяташ да отидеш? В супермаркета за няколко кутии цигари и стек бира? Какво ще кажеш по път да се отбиеш до болницата и да оставиш Арти, за да не умре от кръвоизлива? Ако не си забелязала, не е останало много от света навън.
— Виж, нито за миг не съм си помисляла, че си страхливец. Смятах, че имаш топки, но явно всичко е било просто плънка от стърготини.
— Самият аз не бих се изразил по-добре.
— Ами ако те искат да живеят? — Сестрата посочи спящите фигури. — Те разчитат на теб. Ще направят каквото им кажеш. А ти смяташ да ги изпишеш?
— Могат сами да вземат решения. Но както вече споменах, къде ще отидат?
— Навън — отвърна клошарката и кимна към вратата. — В света… или поне онова, което е останало от него. Нямаш представа какво има на десет или петнадесет километра надолу по магистралата. Възможно е да е създаден приют на Гражданска отбрана или да намерим цяла общност. Единственият начин да разберем дали е така е да се натоварим на пикапа ти и да отпътуваме на запад по магистрала 80.
— Не харесвах света преди. А сега пък още по-малко.
— Кой те кара да го харесваш? Виж, не ме баламосвай. Нуждаеш се от хората повече, отколкото ти се иска да си признаеш.
— Разбира се — отвърна саркастично Пол. — Обичам ги всичките.
— Ако нямаше нужда от хора — предизвика го Сестрата, — защо тогава ходиш до магистралата? Не ми казвай, че за да убиваш вълци. Можеш да го правиш от предната си врата. Ходиш до магистралата, за да търсиш хора, нали?
— Може би исках заложници, на които да чета поезията си.
— Аха. Е, когато газта свърши, аз тръгвам на запад. Арти идва с мен.
— На вълците това ще им хареса, госпожа. С удоволствие ще ви ескортират.
— Също така ще ти взема пушката — каза тя. — И патроните за нея.
— Благодаря ти, че поиска разрешението ми.
Сестрата сви рамене.
— Бездруго единственото, от което имаш нужда, е твоят магнум. Съмнявам се да имаш някакви тревоги с вълците, след като си мъртъв. Ще взема и пикапа ти.
Пол се засмя, без да му е смешно.