— В случай че си забравила, вече ти казах, че няма много бензин и спирачките са прецакани. Вероятно радиаторът здравата е замръзнал и се съмнявам да е останал ток в акумулатора.
Досега Сестрата не беше срещала човек, който така упорито да си търси причини, за да не си мръдне задника и да изгние.
— Палил ли си пикапа напоследък? Дори радиаторът да е замръзнал, можем да запалим огън под проклетото нещо!
— Помислила си за всичко, а? Смяташ да стигнеш до магистралата в счупен стар пикап и зад първия завой да намериш бляскав град с хора от Гражданска отбрана, лекари и полицаи, които правят всичко по силите си, за да съберат отново тази велика страна. Обзалагам се, че там ще намериш всички политици и управници! Госпожа, знам какво се крие зад завоя! Шибаната магистрала, ето какво! — Пол се зае по-грубо с пръстите си и в ъгълчетата на устата му заигра горчива усмивка. — Пожелавам ти успех, госпожа. Наистина.
— Аз не искам да ти пожелавам успех — отвърна клошарката. — Искам да дойдеш с мен.
Пол мълчеше. След малко изпука пръстите на ръцете си.
— Ако нещо е останало, то ще е по-зле от град Додж, Дантевия ад, Средновековието и Ничията земя, взети заедно. Ще видиш неща, от които твоят демон с преместващите се очи ще ти се стори като едно от седемте джуджета.
— Обичаш да играеш покер, но не си голям комарджия, а?
— Не и когато залозите имат зъби.
— Ще отида на запад — заяви Сестрата и опита за последно: — Ще взема пикапа ти и ще намеря помощ за Арти. Всеки, който иска, може да дойде с мен. Какво ще кажеш?
Пол се изправи и погледна спящите хора на пода. „Те ми имат доверие — помисли си той. — Ще направят каквото им кажа. Но тук е топло, в безопасност сме и…“
„Газта ще стигне само за седмица.“
— Ще преспя с тази мисъл — каза с дрезгав глас Пол и влезе в покоите си от другата страна на завесата.
Сестрата се заслуша във воя на вятъра. Арти отново изхриптя болезнено в съня си и притисна с пръсти ребрата си. От далечината се разнесе тихият и пронизителен вой на вълк. Звукът трепереше като изсвирена на цигулка нота. Тя докосна стъкления пръстен през плата на мешката и насочи мислите си към утрешния ден.
От другата страна на зелената завеса Пол Торсън отвори сандъка и извади своя .357-калибров магнум. Той беше тежък синьо-черен револвер с груба тъмнокафява дръжка. Имаше чувството, че това оръжие е направено точно за неговата ръка. Обърна цевта към лицето си и надникна в черното ѝ безстрастно око. „Едно дърпане на спусъка — помисли си Пол, — и всичко ще свърши. Наистина е много просто. Краят на едно провалено пътуване и началото на… какво?“
Той си пое дълбоко въздух, изпусна го и върна револвера обратно. Взе бутилка уиски и я отнесе със себе си в леглото.
36
Джош изкопа гроба с лопата, която взе от мазето на Леона Скелтън, и с помощта ѝ заровиха Дейви в задния двор.
Докато старата жена изричаше молитва с наведена глава, а вятърът разкъсваше и отнасяше думите ѝ, Суон вдигна поглед и видя малкия териер на пет-шест метра от нея. Беше килнал глава на една страна, а ушите му бяха наострени. През изминалата седмица му оставяше остатъците от храна на стъпалата на верандата. Кучето ги ядеше, но не се доближаваше до нея, за да го погали. Смяташе, че териерът е доволен от остатъците, които получаваше, но никак не го биваше да си проси; поне малко трябваше да се умилква и да върти опашка.
Джош най-накрая се беше изкъпал. Можеше да си ушие костюм от мъртвата кожа, която се беше обелила от тялото му, а водата след него изглеждаше така, сякаш беше хвърлил лопата с пръст в нея. Той изми засъхналата кръв и мръсотия от бучката, която беше останала от дясното му ухо. Кръвта беше запушила ушния канал и му отне известно време, за да я почисти. След това осъзна, че през цялото време е чувал само с едното си ухо; сега звуците отново бяха изумително остри и ясни. Веждите му още ги нямаше, а лицето, гърдите, ръцете и гърба му бяха на ивици и петна, където беше изгубил черния си пигмент, сякаш бяха напръскани с кофа бежова боя. Успокояваше се с идеята, че прилича на зулу воин. Брадата му беше пораснала и беше побеляла на места.
Мехурите и раните по лицето му зарастваха, но на челото му бяха избили седем малки черни пъпки, които приличаха на брадавици. Две от тях се бяха свързали една с друга. Джош се опита да ги обели с пръст, но бяха прекалено упорити, а и цялата глава го заболя. „Рак на кожата“, помисли си той. Но брадавиците бяха само на челото му, никъде другаде. „Приличам на зеброва жаба“, каза си той. Поради някаква причина обаче тези бучки го притесняваха повече от другите рани и белези.