Едно преддверие го призоваваше. Той си пое дълбоко въздух, стисна зъби, за да намали ужасната миризма, и мина през него.
Озова се в кухня с жълти шкафчета и тъмен килим.
Там ги намери.
Или поне онова, което беше останало от тях.
Бяха завързани за столове с бодлива тел. Лицето на жената беше с опръскана в кръв сива коса и приличаше на надут игленик, пробит от асортимент от ножове, вилици и малка двузъба вилица, с която се набиваха кочаните царевица. На голите гърди на мъжа някой беше нарисувал мишена от кръв и беше поработил с малокалибрен пистолет или пушка. Главата на човека я нямаше.
— О… Господи — изграчи Джош и този път не успя да се въздържи. Олюля се до мивката и се наведе над нея.
Светлината на лампата, която държеше в ръката си, му показа, че тя вече беше пълна. Джош изкрещя от ужас и отвращение, а стотиците хлебарки, които покриваха отрязаната глава на Хоумър Джаспин, се разделиха и побягнаха като луди по цялата мивка и кухненския плот.
Гигантът залитна назад. Повръщаното изгаряше гърлото му, а краката му го предадоха. Падна на пода върху черния килим и усети пълзящи създания по ръцете и краката си.
„Подът — осъзна той. — Подът…“
Подът около телата беше покрит с трисантиметров слой от вълнуващи се и катерещи се една върху друга хлебарки.
Докато нападаха тялото на Джош, в главата му изникна една нелепа мисъл: „не можеш да убиеш тези неща! Дори ядрен взрив не може да се справи с тях!“.
Гигантът стана от пода, хлъзна се върху хлебарките и побягна от тази ужасна кухня, като по пътя си се тресеше и изтупваше от дрехите и кожата си гадните създания. Падна на килима в предната стая и се завъртя на него, след което отново стана и хукна към комарника.
Леона чу шум от разцепено дърво и изтръгнат комарник и се обърна към къщата навреме, за да види как Джош го отнася със себе си като разярен бик. „Още един комарник си отиде“, помисли си старата жена, когато гигантът се хвърли на земята и започна да се търкаля, да се тресе и да се гърчи, сякаш беше попаднал на ято стършели.
— Какво има? — провикна се Леона и закуцука към него. — Какво, по дяволите, ти става?
Джош се изправи на колене. Продължаваше да държи лампата, докато с другата ръка тупаше и изтръскваше цялото си тяло. Старата жена застина, защото никога досега не беше виждала подобен ужас в човешки очи.
— Какво… има?
— Не влизай вътре! Да не си посмяла да влезеш! — избърбори той, докато се гърчеше и тресеше. Една хлебарка пробяга по бузата му. Успя да я хване, хвърли я надалеч и потрепери. — Не се доближавай до проклетата къща!
— Добре — обеща Леона и надникна към тъмния правоъгълник, където беше комарника допреди малко. Вонята стигна до нея; тя не ѝ беше непозната. Беше се сблъскала за първи път с нея в Съливан и добре знаеше какво представлява.
Джош чу кучешки лай.
— Къде е Суон? — Той се изправи, като продължаваше да танцува и да се гърчи. — Къде отиде?
— Там! — Леона посочи черната царевична нива. — Казах ѝ да не го прави!
— Проклятие! — ядоса се гигантът, защото знаеше, че човекът, причинил онези ужасни неща на Хоумър и Маги Джаспин, можеше да се навърта наоколо… вероятно дори беше в хамбара, наблюдаваше ги и чакаше. Може би вече беше спипал детето в нивата.
Джош извади револвера и кутията с патрони изпод покривалото на ръчната количка и бързо зареди три от тях в барабана.
— Да не си мръднала от тук! — нареди на Леона. — И не влизай в къщата! — С оръжие в едната ръка и газена лампа в другата, гигантът побягна през царевичната нива.
Суон следваше лая на териера. Звукът затихваше и се усилваше по прищевките на вятъра, а отдавна мъртвите царевични стъбла около нея шумоляха, поклащаха се и посягаха към дрехите ѝ с жилавите си пипала. Детето имаше чувството, че върви през гробище, където всички трупове бяха станали прави, но френетичните призиви на кучето я караха да продължава напред. Имаше нещо много важно в това поле, за което териерът искаше да ги уведоми, и Суон беше твърдо решена да разбере какво е то. Смяташе, че лаят се носи отляво и тръгна в тази посока. Джош се провикна някъде зад нея.
— Суон!
И тя му отговори:
— Тук съм! — Но вятърът отнесе думите ѝ. Детето продължи напред с вдигнати ръце, за да пази лицето си от непокорните стъбла.
Приближаваше лая. „Не“, помисли си то. Сега идваше отново отдясно. Продължи напред, макар да чу Джош да вика отново.
— Тук съм! — провикна се Суон, но не получи отговор. Лаят отново се премести. Тя разбра, че териерът преследва нещо… или някого. Той сякаш казваше: „Побързай! Ела да видиш какво намерих!“.