— Не е много сигурен за нас — обясни Суон. — Все още се чуди дали да побегне, или да остане, но мисля, че се радва да види отново хора.
— Ти да не си експерт по конете?
— Не. Просто ми е ясно от начина, по който стърчат ушите му и маха с опашката си. Виж го как ни души… не иска да изглежда прекалено дружелюбен. Конете са много горди. Мисля, че този харесва хора и е бил самотен.
Джош сви рамене.
— Със сигурност не виждам нищо такова.
— По едно време с мама живяхме в мотел, който се намираше до пасище с коне. Прескачах оградата и ги навестявах. Предполагам, че там се научих да разговарям с тях.
— Да разговаряш с тях? Стига де!
— Е, не по човешки — поправи се детето. — Конете говорят с ушите и опашките си, с начина, по който движат главите и телата си. Този тук разговаря точно сега — обясни Суон, а конят изпръхтя и изцвили нервно.
— Какво казва?
— Казва… че иска да знае за какво си говорим. — Тя продължи да вдига ръка към главата на животното.
— Пази си пръстите!
Конят отстъпи крачка назад. Суон продължи да вдига ръка… бавно, бавно.
— Никой няма да те нарани — каза тя с глас, който заприлича на Джош като музика от лютня, лира или някакъв друг инструмент, на който хората бяха забравили как да свирят. Успокоителното му влияние почти го накара да забрави за завързаните за столовете обезобразени трупове в къщата на Джаспин.
— Хайде — настоя Суон. — Няма да те нараним. — Пръстите ѝ бяха на сантиметри от главата на коня. Джош се протегна и се опита да я издърпа назад, преди животното да е отгризнало пръстите ѝ.
Ушите на коня потрепериха и щръкнаха напред. Той изпръхтя отново, тропна с копито по земята и наведе глава, за да приеме ласката на детето.
— Точно така — каза то. — Точно така, момче. — Погали го по главата и той любопитно бутна ръката ѝ с ноздрите си.
Джош нямаше да повярва, че това се случва, ако не го беше видял с очите си. Вероятно момиченцето беше право — на коня му липсваха хората.
— Мисля, че си намери приятел. Макар че не е кой знае какъв кон. Повече ми прилича на прегърбено муле в клоунски костюм.
— Според мен е красив. — Суон погали животното между очите и то послушно наведе глава, за да не ѝ се налага да се протяга. Очите му все още бяха изплашени и тя беше наясно, че ако направи някое рязко движение, щеше да побегне в царевичната нива и вероятно нямаше да се върне, затова продължи да го гали бавно и нежно. Предположи, че конят е стар, защото главата и хълбоците му бяха увиснали, сякаш през целия си живот беше дърпал ралото по същата тази нива. Пъстрата му кожа потреперваше, но позволи на детето да го погали по главата, след което издаде приглушен звук в гърлото си, който прозвуча като въздишка на облекчение.
— Оставих Леона до къщата — каза Джош. — По-добре да се връщаме.
Суон кимна, извърна се от коня и последва гиганта през полето. Направи пет-шест крачки, когато по-скоро усети, отколкото чу, тежките стъпки в пръстта зад нея. Погледна през рамо. Конят спря и застина като статуя. Суон продължи след гиганта, а животното ги последва на разумно разстояние, като стъпваше бавно след тях. Териерът също се появи и изджафка два пъти просто за да вдигне малко шум. Пъстрият кон изрита презрително със задните си копита пръстта и изкъпа натрапника с нея.
Леона беше седнала на земята и масажираше коленете си. След малко забеляза светлината и когато спътниците ѝ излязоха от нивата, видя на лъча от лампата Суон и някакъв кон.
— Божичко мили! Какво сте намерили?
— Това животно бягаше като полудяло — отвърна Джош и ѝ помогна да стане на крака. — Суон веднага очарова Господин Подкова и го успокои.
— О? — Погледът на старата жена намери този на момиченцето и му се усмихна. — Така ли? — Тя докуцука до животното и го огледа. — Трябва да е бил на Хоумър. Той имаше три или четири коня. Е, не е най-големият красавец, който някога съм виждала, но краката му са здрави, нали?
— На мен ми прилича на муле — каза Джош. — Копитата му са големи като тигани. — Той усети миризмата на разложение, която се носеше от къщата. Конят обърна глава и изцвили, сякаш също беше помирисал смъртта. — По-добре да се скрием от вятъра. — Гигантът посочи към хамбара с лъча на лампата си. Остави револвера и лампата в ръчната количка и тръгна напред, за да провери дали онези, които бяха убили Хоумър и Маги Джаспин, не се криеха вътре и не ги причакваха. Зачуди се кой ли беше този лорд Алвин… но със сигурност не бързаше да разбере. Зад него вървяха Суон с чантата си и Ревльото и Леона с нейния куфар. Конят ги следваше на разстояние, а териерът джафкаше и обикаляше около къщата като патрулиращ войник.