— Не ги пускай вътре! — провикна се друга жена. — Не им е тук мястото.
— Мърдай — обърна се Лори към Маклин. — Ако опиташ нещо забавно, кълна се в Бог, че ще се превърнеш в един шибаняк без глава. Ясно?
Полковникът не отговори. Той бутна Шийла напред и Роланд го последва към голямата сребриста каравана. Няколко души тръгнаха след тях, включително и хлапето, чийто пръст го сърбеше да натисне спусъка на своя .38-калибров револвер.
Лори им нареди да спрат, когато стигнаха на три метра от караваната. Мина по няколкото тухли, които бяха наредени като стъпала до вратата, и почука на нея с приклада на пушката си. От вътре долетя писклив и тънък глас:
— Кой е?
— Господин Кемпка, аз съм, Лори. Трябва да видите нещо.
За известно време не последва отговор. После като че ли цялата каравана се разтресе и заскърца, когато Кемпка Дебелака — който, както беше научил Маклин от друг боклукчия, беше шефът на този разположен край езерния бряг лагер — отиде до вратата. Чу се прибирането на две резета. Вратата се отвори, но полковникът не можеше да види кой я беше отворил. Лори каза на Маклин да стои където е, след което влезе в караваната. Вратата се затвори. В момента, в който изчезна, викащите обиди и подигравки станаха по-шумни и отново полетяха бутилки и кутийки.
— Ти си луд, господин военен герой — каза Шийла. — Няма да се измъкнете живи оттук.
— Ако ние затънем, повличаме те с нас.
Жената се обърна към него, без да ѝ пука за пистолета. Очите ѝ пламтяха от гняв.
— Тогава ме убий, господин военен герой. В мига, в който дръпнеш спусъка, тези надървени копелета ще те разкъсат на парчета. И кой е казал, че можеш да използваш запасите ми, а? Това, което хвърляш наоколо, е висококачествена колумбийска захар, човече!
Маклин я дари с тънка усмивка.
— Обичаш да поемаш рискове, нали? — Не изчака да получи отговор, защото вече знаеше какъв ще е той. — Искаш ли храна и вода? Искаш ли да спиш с покрив над главата, без да се страхуваш, че някой може да те убие през нощта? Искаш ли да се изкъпеш, а не да спиш в собствените си лайна? Аз искам всички тези неща, както ги иска и Роланд. Не ни е мястото при боклукчиите, мястото ни е тук и това е един риск, който трябва да поемем.
Шийла поклати глава и макар да беше бясна, че ще изгуби запасите си, знаеше, че полковникът е прав. Хлапето от своя страна беше показало колко е умно, като предложи това.
— Ти си луд.
— Ще видим дали е така.
Вратата на караваната се отвори. Лори подаде глава навън.
— Добре. Влизайте. Но първо ще ми дадеш този пистолет.
— Няма да стане. Пистолетът остава с мен.
— Чу ли ме какво казах, господинчо?!
— Чух те. Пистолетът остава с мен.
Брадатият погледна през рамо към мъжа в караваната.
— Добре. Влизайте… и бъдете бързи!
Качиха се по стъпалата. Лори затвори вратата след Роланд и изолира виковете на шайката отвън. След това насочи пушката си в главата на Маклин.
Дебелак с изцапана от храна тениска и комбинезон седеше на масата в другия край на караваната. Косата му беше боядисана в оранжево и направена на трисантиметрови шипове. Брадата му беше изцапана в червено и зелено от храната. Главата му изглеждаше прекалено малка за гърдите и масивния му корем и имаше четири гуши. Очите му представляваха черни мънистени топчета в бледото му и отпуснато лице. В караваната бяха разхвърляни касетки с консервирана храна, „Кока-Кола“ и „Пепси“ в бутилки, бутилирана вода и около сто стека от по шест бири „Будвайзер“, натрупани до една от стените. Зад нея имаше оръжеен склад — рафт със седем пушки, едната от които разполагаше със снайперска оптика, стар автомат „Томпсън“, базука и различни пистолети, закачени на куки. На масата пред себе си беше изсипал малка купчинка от кокаина в шишенцето и търкаше част от него между дебелите си пръсти. На една ръка разстояние беше оставен „Люгер“, чиято цев беше насочена по посока на посетителите му. Дебелака вдигна кокаина до носа си и го помириса, сякаш душеше френски парфюм.
— Имате ли имена? — попита с почти момичешки глас той.
— Аз съм Маклин. Полковник Джеймс Б. Маклин, бивш офицер от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Това са Роланд Кронингер и Шийла Фонтана.
Кемпка взе още малко кокаин и го остави да падне на масата.
— Откъде се взе това, полковник Маклин?
— От моите запаси — отговори Шийла. Тя смяташе, че вече е видяла всички отвратителни неща на света, но дори на слабата жълта светлина от двете газени лампи, които осветяваха караваната, едва понасяше гледката на Дебелака. Той приличаше на цирков изрод и от всяко от дългите му и дебели уши висеше обеца с диамант.