Сърцето на Джош заби като чук. Това беше една от най-красивите светлини, които някога беше виждал, и се нареждаше до величествения лъч светлина, който беше проникнал в мазето. „О, Господи! — помисли си той. — Топла храна, топло място за спане и — чудо на чудесата! — може би дори истинска тоалетна!“ Усещаше миризмата на озон във въздуха. Приближаваше гръмотевична буря, но не му пукаше. Тази вечер щяха да почиват в обятията на лукса!
Гигантът се обърна към Суон и Леона.
— Господи, отново намерихме цивилизация! — Той изпусна звучна въздишка, която засрами дори вятъра и стресна Муле.
Но усмивката бързо застина на лицето на Леона и се изпари от него. Пръстите ѝ се увиха около твърдата черна грива на коня.
Не беше сигурна какво е видяла, въобще не беше сигурна. Опита се да се убеди, че е трик на светлината. Трик на светлината. Да. Това беше.
Леона си помисли, че е видяла череп на мястото на лицето на Джош Хъчинс.
Но беше толкова бързо… за миг беше там и след едно мигване на окото вече го нямаше.
Старата жена се загледа в задната част на главата на Суон. „О, Господи — помисли си тя, — какво ще правя, ако на лицето на детето се появи същото?“
Беше ѝ необходимо известно време, за да събере кураж, но накрая я повика с тънък и изплашен глас:
— Суон?
Детето погледна назад.
— Госпожо?
Леона беше затаила дъх.
— Госпожо? — повтори Суон.
Старата жена съумя да се усмихне.
— О… няма нищо — отвърна тя и сви рамене. Не видя череп под кожата на лицето на детето. — Аз… просто исках да видя лицето ти.
— Лицето ми? Защо?
— О, просто си мислех… колко красива си била преди. — Леона запелтечи заради собствената си грешка. — Имам предвид колко красива ще бъдеш отново, след като кожата ти се излекува. А тя ще се излекува. Кожата е много кораво нещо, казвам ти. Естествено, че е! Ще се излекува и ще стане красива като картина!
Суон не отговори нищо. Добре помнеше ужасът, който я гледаше от огледалото в банята.
— Не мисля, че лицето ми някога ще се излекува — заяви съвсем спокойно детето и му хрумна една отвратителна мисъл. — Нали не мислиш, че… — Млъкна за миг, защото не беше способно да се изкаже. Накрая намери сили: — Нали не мислиш, че… ще плаша хората в Матисън?
— Разбира се, че не! Никога вече не си мисли подобно неща! — В интерес на истината Леона не се беше сетила за това, но сега си представи как жителите на Матисън се отдръпват от Джош и Суон. — Кожата ти ще се оправи съвсем скоро — увери детето тя. — А и това е само външното ти лице.
— Външното ми лице?
— Аха. Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.
— Ако се обърне наобратно? Как?
Леона се усмихна.
— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи. Понякога можем да видим вътрешното лице на някой човек — но само за една-две секунди — ако се загледаме достатъчно внимателно. Очите издават вътрешното лице и често то е много по-различно от маската, която носим отвън. — Старата жена кимна и погледна към светлините на Матисън. — О, срещала съм някои много красиви хора с чудовищно грозни вътрешни лица. Срещала съм и доста грозни хора с развалени зъби и големи носове, но в очите им блестеше божията светлина и знаех, че ако успея да видя вътрешните им лица, то красотата им щеше да ме накара да падна на колене. Смятам, че последното се отнася и за твоето вътрешно лице, дете. Както и за това на Джош. Така че има ли значение какво е външното ти лице?
Суон се замисли за момент.
— Ще ми се да вярвам в това.
— Тогава го приеми за истина — каза Леона и детето се умълча.
Светлината ги призоваваше да продължат да вървят към нея. Магистралата се издигаше върху един от хълмовете, след което започна лека-полека да се извива надолу към града. На хоризонта подскачаха светкавици. Муле изпръхтя и изцвили под Леона.