Суон усети нервната нотка в гласа на коня. „Развълнуван е, защото ще открием още хора“, помисли си тя. Но не, не… това не беше вълнение, а по-скоро недоверие, безпокойство. Детето също се изнерви и започна леко да се тревожи, като онзи път, в който се разхождаше по онова окъпано в злато поле и един фермер с червена шапка се провикна:
— Хей, малко момиченце! Пази се от гърмящите змии в тревата!
Не че се страхуваше от змии, никак даже. Веднъж, когато беше на пет години, беше вдигнала една цветна змия направо от тревата, беше прокарала пръсти през красивите диаманти на гърба ѝ и приличащите на кости ивици на опашката ѝ. След това остави влечугото на земята и то си замина съвсем спокойно. По-късно, когато разказа за случилото се на майка си и получи няколко шамара по дупето, разбра, че трябва да се страхува.
Муле отново изпръхтя и замята глава. Пътят стана по-равен в покрайнините на града. Една зелена табела заявяваше: „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.
Джош спря и Суон за малко щеше да се блъсне в него.
— Какво има? — попита го Леона.
— Вижте. — Той посочи към града.
Къщите и сградите бяха тъмни. Никаква светлина не се процеждаше през прозорците или предните им веранди. Не светеха улични лампи, фарове на автомобили или светофари. Светлината, която се отразяваше в ниските облаци, идваше от вътрешността на града, от другата страна на мъртвите и мрачни сгради, които бяха разхвърляни от двете страни на магистралата. Не се чуваше нищо друго освен пронизителния вой на вятъра.
— Мисля, че светлината идва от центъра на града — каза Джош. — Но ако са успели да възстановят електричеството, защо къщите също не са осветени?
— Може би всички са се събрали на едно място — предположи Леона. — В някоя зала или в градската управа.
Гигантът кимна.
— Трябва да има и коли — каза той. — Трябва да има работещи светофари. Не виждам такива.
— Може би пестят ’лектричеството. Може би жиците още не са достатъчно силни.
— Може би — отвърна Джош, но имаше нещо зловещо в Матисън. Защо къщите бяха мрачни, а центърът беше окъпан в светлина? И наоколо беше толкова спокойно, прекалено спокойно. Имаше чувството, че трябва да се върнат, но вятърът беше много студен и бяха вървели толкова дълго. Трябваше да има хора там! Със сигурност! Просто всички се бяха събрали на едно място, както предположи Леона. Може би провеждаха градски съвет или нещо подобно! Във всеки случай нямаше да се връщат. Джош забута отново ръчната количка. Суон го последва, а конят, който старата жена яздеше, тръгна след детето. Вляво от тях териерът се придържаше към високата трева.
Следващата табела на пътя рекламираше „Мотел Матисън — Плувен басейн! Кабелна телевизия!“ — а трета табела заявяваше, че най-добрите кафе и пържоли в града могат да се намерят в ресторант „Хайтауър“ на „Кавинър Стрийт“. Последваха пътя между изораните полета и минаха покрай бейзболно игрище и обществен басейн, където шезлонгите и чадърите бяха издухани в телената ограда. Една последна пътна табела обещаваше юлска разпродажба на пиратки в „К-Март“ на „Билъпс Стрийт“ След нея влязоха в „Матисън“.
„Бил е красив град“, помисли си Джош, докато вървяха през центъра му. Сградите бяха направени от камък и дърво, с цел да наподобяват граничен град. Къщите бяха от тухла, повечето едноетажни и не особено луксозни, но пък бяха приятни. Статуя на човек, който беше паднал на колене и с едната си ръка покриваше нещо подобно на Библия, а другата беше изпънал към небето, стоеше на пиедестал в района на няколко малки магазина, които напомниха на Джош за онзи сериал с Анди Грифит, в който действието се развиваше в измисления град Мейбъри. Един балдахин плющеше над магазин с бръснарски стълб пред него, а прозорците на „Първа матисънска гражданска банка“ бяха счупени. Мебелите от мебелния магазин бяха извадени, наредени на купчина на улицата и запалени. Наблизо беше обърната полицейска кола и също беше изгорена. Джош не погледна вътре. Над главите им изрева гръм и заподскачаха светкавици.
Малко по-напред се натъкнаха на автокъща. „Купувайте от Чичо Рой“, увещаваше ги табелата. Под редиците от веещи се многоцветни флагове се намираха шест прашни коли. Джош провери всичките, една по една, а Суон и Леона го изчакаха по-назад. Муле изпръхтя неспокойно. Две от колите бяха със спукани гуми, а на трета ѝ бяха счупени предното стъкло и прозорците. Другите три — „Импала“, „Форд Феърлейн“ и един червен пикап — изглеждаха в доста добро състояние. Джош тръгна към малката офис сграда, чиято врата беше широко отворена и с помощта на газената лампа намери ключовете на трите автомобила, закачени на таблото. Взе ги, върна се на паркинга и провери всяка от колите. Импалата не издаде никакъв звук, пикапът беше мъртъв, а двигателят на форда изпука и се изкашля, издаде звук като от влачене на верига върху чакъл и утихна. Джош отвори капака на последния автомобил и установи, че е бил покосен от нещо, вероятно от брадва — кабелите, ремъците и маркучите му бяха насечени.