— Дисциплина и контрол, господинчо — каза той. — Тези две неща правят един мъж такъв.
Това бяха точните думи на бащата на Маклин. Докато растеше, постоянно му бяха набивани в главата и се бяха превърнали в негово житейско мото. Сега, за да се насили да влезе в тази солена вода и да направи каквото трябваше да се направи, се налагаше да използва всяка частица дисциплина и контрол, които можеше да намери в себе си.
Войника сянка занарежда с напевен глас:
— Раз, два, три, четири, раз, два, три, четири! Размърдай се, господинчо!
— О, Господи — изпъшка Маклин. За няколко секунди постоя със затворени очи. Цялото му тяло се тресеше от студения вятър и собствения му страх. Накрая взе ножа, запасан на кръста му, и тръгна към подиграващата му се вода.
— Сядай, Роланд — каза Дебелака, когато Лори ескортира момчето до караваната. Един стол беше разгънат от другата страна на масата, на която седеше Кемпка. — Затвори вратата.
Лори се подчини и Роланд седна. Ръката му все още държеше пистолета, който беше отпуснал в скута си.
Лицето на Дебелака се набръчка в усмивка.
— Искаш ли нещо за пиене? Пепси? Кола? Севънъп? Какво ще кажеш за нещо по-силно? — Той се разсмя със своя писклив женствен глас и многото му гуши се разтресоха. — Пълнолетен си, нали?
— Ще пия едно пепси.
— Ах. Добре. Джъд, ще ни донесеш ли две пепсита, ако обичаш?
Лори стана и отиде в другата стая, която според Роланд беше кухнята.
— За какво ме извика? — попита момчето.
— Искам да сключим сделка. Имам бизнес предложение за теб. — Кемпка се облегна назад и столът му запука и заскърца като фойерверки. Беше облечен в спортна тениска с отворена яка, която разкриваше редките кафяви косми на гърдите му, а коремът му се беше отпуснал над талията на лимоненозелените му полиестерни панталони. Косата му беше сресана и гелосана, а вътрешността на караваната миришеше на евтин сладникав одеколон. — Струва ми се, че си много интелигентно момче, Роланд. По-скоро интелигентен млад мъж. — Той се ухили. — Веднага мога да видя, че си много интелигентен. И в теб има пламък. О, да! Харесвам млади мъже с пламък в тях. — Погледна пистолета, който момчето държеше. — Можеш да прибереш това, да знаеш. Искам да бъда твой приятел.
— Това е чудесно. — Роланд продължи да държи пистолета насочен към Фреди Кемпка. Зловещата жълта светлина от газените лампи се отразяваше в многото пушки и закачените на куки пистолети на стената зад Дебелака.
— Е — Кемпка сви рамене, — така или иначе можем да поговорим. Разкажи ми за себе си. Откъде си? Какво се случи с родителите ти?
„Родителите ми — помисли си Роланд. — Какво се случи с тях?“ Помнеше, че всички слязоха в Земен дом, помнеше и земетресението в столовата, но всичко останало все още беше несвързано и неясно. Дори не можеше да се сети как изглеждаха майка му и баща му. Смяташе, че са умрели в столовата. Да. И двамата бяха заровени под скалата. Сега той беше Кралския рицар и нямаше връщане назад.
— Тези неща не са важни — заяви Роланд. — За това ли ме повика?
— Не. Исках да… ах, ето ги и напитките ни!
Лори се появи с две пластмасови чаши с пепси. Едната сложи пред Кемпка, а другата подаде на Роланд.
Лори имаше намерение да мине зад момчето, но то му каза с остър тон:
— Стой пред мен, когато съм тук. — Онзи спря, усмихна се, вдигна ръце в знак на съгласие и седна върху една купчина с касетки до стената.
— Както вече казах, обичам млади мъже с пламък в тях. — Кемпка отпи от напитката си. Беше минало много време, откакто Роланд беше опитвал безалкохолно и изпи почти половината чаша на една глътка. Напитката беше изгубила голяма част от газировката си, но пак беше едно от най-добрите неща, които беше опитвал.
— За какво искаше да говорим? — попита Роланд. — Нещо за наркотиците ли?
— Не, не за тях. — Дебелака се усмихна вяло. — Искам да науча повече за полковник Маклин. — Той се наведе напред и столът изскърца. Сложи ръце на масата и сплете дебелите си пръсти. — Искам да знам… какво ти дава Маклин, което аз не мога.
— Моля?
— Огледай се. Виж с какво разполагам — храна, напитки, сладки, оръжия, патрони… и сила, Роланд. Какво има Маклин? Една схлупена малка тента. И искаш ли да ти кажа нещо? Това е всичко, което някога ще притежава. Аз управлявам тази общност, Роланд. Предполагам, че няма да е грешно, ако кажеш, че аз съм законът, кметът, съдията и съдебните заседатели! Нали така? — Дебелака хвърли бърз поглед на Лори и другият мъж изрече с увереността на вентрилоквистка кукла: