Седем
В размисли за утрешния ден
41
— Казвам се Алвин Мангрим. Сега се наричам лорд Алвин. Добре дошли в кралството ми. — Младият русокос ненормалник, който седеше върху своя трон тоалетна чиния, махна с тънката си ръка. — Харесва ли ви?
На Джош му се повдигаше от миризмата на смърт и разложение. Той, Суон и Леона седяха заедно на пода на секцията със стоки за домашни любимци в задната част на „К-Март“. В малките клетки около тях имаше десетки мъртви канарчета и папагали, а в аквариумите се разлагаха умрели рибки. Зад една стъклена витрина няколко котенца и кученце събираха мухите. Джош копнееше да цапардоса ухиленото лице с русата брада, но китките и глезените му бяха увити с вериги и заключени с катинари. Суон и Леона бяха завързани с въжета. До тях бяха плешивият неандерталец, мъжът с ококорените рибешки очи и още шест-седем други. Онзи с черната брада и джуджето в пазарската количка се навъртаха наблизо. Джуджето стискаше багетата на Суон в късите си пръсти.
— Оправих тока — заяви лорд Алвин, който се беше отпуснал в трона си и ядеше грозде. — Затова лампите работят. — Мътнозелените му очи постоянно се местеха от Джош на Суон. Раната в главата на Леона все още кървеше, а очите ѝ примигваха, докато се бореше с шока. — Свързах два портативни генератора с електрическата верига. Винаги съм бил добър с тока. Също така много ме бива в дърводелството. Не знам дали ти е известно, но Исус също е бил дърводелец. — Алвин изплю семките на гроздето. — Вярваш ли в Исус?
— Да — съумя да изграчи Джош.
— Аз също. Някога имах куче, което се казваше Исус. Разпнах го, но то не възкръсна. Преди да умре, ми каза какво да направя с хората в тухлената къща. Главите им паднаха.
Джош стоеше като статуя и гледаше тези зелени и бездънни очи.
Лорд Алвин се усмихна и за момент заприлича на момче от хор, облечено в лилаво и готово да запее всеки момент.
— Поправих осветлението тук, за да привличаме изобилие от прясно месо — такова като вас, приятели. Изобилие от играчки. Разбирате ли, всички в „Патуей“ ни изоставиха. Всички лампи изгаснаха и докторите се прибраха по домовете си. Но някои от тях ги намерихме, такива като доктор Бейлър. Покръстих последователите си с неговата кръв и ги изпратих по света, а останалите дойдохме тук. — Мъжът килна глава на една страна и усмивката му се изпари. — Навън властва мрак — каза той. — Винаги е тъмно, дори през деня. Как се казваш, приятелю?
Гигантът му каза. Усещаше собствената си пот, избила от страха му, над вонята на мъртвите животни.
— Джош — повтори лорд Алвин и лапна едно зърно от гроздето. — Могъщият Джошуа. Човекът, издухал онези шибани стари стени на Йерихон, нали? — Той се усмихна и направи знак на един млад мъж със зализана назад черна коса и с очертани с червена боя очи и уста. Онзи се приближи. В ръката си държеше някакъв буркан.
Суон чу някои от мъжете да се смеят развълнувано. Сърцето ѝ продължаваше да бие силно, но поне вече не ронеше сълзи, а и меласата, която пречеше на зъбните колела в главата ѝ да работят, я нямаше. Тя знаеше, че тези луди мъже са избягали от „Патуей“ и че смъртта седи на своята тоалетна чиния пред нея. Зачуди се какво ли се беше случило с Муле, а и откакто се натъкна на манекените — побърза да изгони този спомен от главата си — нямаше следа от териера.
Младият мъж с червената боя на лицето коленичи пред Джош и отвъртя капачката на буркана, в който имаше бяла боя. Топна показалеца си в нея и се протегна към лицето на гиганта. Той дръпна глава назад, но Неандерталеца го стисна здраво и не му позволи да мръдне, докато го рисуваха.
— Ще станеш много красив, Джош — каза му лорд Алвин. — Това ще ти хареса.
През заливащите я вълни на болка в краката и вцепеняващия я шок, Леона наблюдаваше как онзи нанася боята върху лицето на спътника ѝ. Тя осъзна, че той се опитва да го накара да заприлича на череп.
— Знам една игра — каза лорд Алвин. — Нарича се „Игра на усмирителна риза“. Аз я измислих. Знаеш ли защо? Защото доктор Бейлър постоянно ми казваше: „Хайде, Алвин! Изпий си хапчетата като добро момче“, след което трябваше всеки ден да вървя по онзи дълъг и вонящ коридор. — Алвин вдигна два пръста. — По два пъти на ден. Аз съм много добър дърводелец, да знаеш. — Мъжът млъкна, сякаш се опитваше да си спомни последователността на мислите си. — Някога правех къщички за кучета. Не само обикновени къщички. Правех имения и замъци за кучета. Направих реплика на Лондонската кула за Исус. Там са рязали главите на вещиците. — Крайчеца на лявото му око започна да подскача. Той млъкна и се загледа в нищото, докато последните щрихи от черепа върху лицето на Джош бяха полагани.