Когато художникът приключи, Неандерталеца пусна главата на гиганта. Лорд Алвин изяде гроздето и си облиза пръстите.
— Ето в какво се състои играта на усмирителна риза — обясни той между облизванията. — Ще бъдеш отведен в предната част на магазина. Госпожата и детето остават тук. Предлага ти се избор — какво искаш да освободим: ръцете или краката ти?
— Какъв е смисълът от тази глупост?
Лорд Алвин размаха укорително пръст.
— Ръцете или краката, Джош?
„Нуждая се от краката си — помисли си гигантът. Но бързо си промени мнението: — Не, винаги мога да подскачам или да куцам. Трябва да освободя ръцете си. Не, краката!“. Не беше възможно да вземе решение, без да е наясно какво щеше да се случи. Подвоуми се още малко в опит да мисли трезво. Усети очите на Суон върху себе си и я погледна, но тя поклати глава, защото не можеше да му предложи помощ.
— Краката ми — отговори най-накрая Джош.
— Добре. Това не заболя, нали? — Отново се разнесоха развълнувани кикоти от зяпачите. — Ще бъдеш отведен отпред и краката ти ще бъдат освободени. След това ще получиш пет минути, за да изминеш целия път от там дотук. — Лорд Алвин вдигна левия ръкав на лилавата си роба. На ръката му имаше шест часовника. — Виждаш ли, мога да следя времето до секундата. Пет минути от момента, в който ти кажа „Тръгвай“… и нито секунда повече, Джош.
Гигантът въздъхна от облекчение. Благодареше на Бога, че е избрал краката му да бъдат освободени! Направо можеше да си представи как пълзи и подскача през „К-Март“ в този нелеп фарс!
— О, да — продължи лорд Алвин. — Моите хора ще дадат всичко от себе си, за да те убият по пътя ти. — Мъжът се усмихна радостно. — Ще използват ножове, чукове, брадви… всичко налично, с изключение на огнестрелни оръжия. Иначе няма да е честно. Не се безпокой прекалено много. Ти можеш да използваш същите неща, ако си намериш такива… и ако успееш да се докопаш до тях. Използвай всичко, което намериш за удачно, за да се защитиш, но да знаеш, че няма да откриеш никакви оръжия. Дори пушка със сачми. Не мислиш ли, че тази игра е много забавна?
Джош усещаше устата си като напълнена със стърготини. Страхуваше се да попита, но се налагаше:
— Какво ще стане… ако не се върна тук… след петте минути?
Джуджето заскача в пазарската количка, насочи багетата към него като скиптъра на шут и завика:
— Смърт! Смърт! Смърт!
— Благодаря ти, Дяволче — каза лорд Алвин. — Джош, имаше възможност да видиш манекените ми, нали? Не са ли красиви? Толкова са живи! Искаш ли да разбереш как ги правим? — Той погледна някого зад гиганта и му кимна.
Мигновено се разнесе гърлено ръмжене, което прерасна в пронизително виене. Джош усети миризмата на бензин. Веднага разбра какъв е източникът на подобен шум и стомахът му се сви. Погледна през рамо и видя Неандерталеца да държи работеща моторна резачка, по която беше засъхнала кръв.
— Ако не победиш часовника, приятелю Джош — каза лорд Алвин и се наведе напред, — госпожата и детето ще се присъединят към моята колекция от манекени. Имам предвид, че главите им ще го сторят. — Той вдигна пръст и моторната резачка замлъкна.
— Ще падат глави! — Дяволчето подскочи и се ухили. — Ще падат глави!
— Разбира се — добави лудият в лилавата роба, — ако бъдеш убит по пътя, няма да има голямо значение, не мислиш ли? Ще се наложи да намерим някое голямо тяло, което да понесе главата ти, нали? Е? Готови ли сме?
— Готови! — изкрещя Дяволчето.
— Готови! — подкрепи го грамадата с черната брада.
— Готови! — развикаха се останалите, които затанцуваха и заподскачаха. — Гоооотови!
Лорд Алвин се пресегна, взе багетата от Дяволчето и я хвърли на пода на около метър от себе си.
— Прекоси тази линия, приятелю Джош, и ще опознаеш чудеса.
„Той ще ни избие всичките“, каза си гигантът, но нямаше избор. Погледна Суон, която го гледаше спокойно и непоколебимо. Тя се опита да му изпрати мислите си: „Вярваме в теб“. Джош стисна зъби. „Защити детето. Да бе! Свърших прекрасна работа, нали?“
Мъжът с черната брада и още един от ненормалниците го изправиха на крака.
— Сритай им задниците — прошепна Леона, чиято болка в главата направо я заслепяваше.