Тя беше увила едната си ръка около мешката. Предишната вечер погледа блестящите скъпоценни камъни на стъкления пръстен и видя още едно странно видение: някаква табела на пътя през нощта, слабо осветена от далечна светлина, на която пишеше „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.
По времето на това видение Сестрата имаше чувството, че сънеброди по магистрала, която водеше към някаква светлина, отразена в търбусите на ниските облаци; около нея имаше някакви фигури, но не можеше да види на кого принадлежат. В следващия миг съвсем внезапно изгуби хватката си около видението и се върна обратно в хижата пред умиращия огън.
Никога не беше чувала за Матисън, Канзас… ако въобще съществуваше такова място. Когато човек погледнеше в стъкления пръстен, той караше въображението му да завира като супа в тенджера. Защо тогава надигащите се в нея балончета да имаха нещо общо с действителността?
Ами ако наистина съществуваше Матисън, Канзас?, запита се Сестрата. Това означаваше ли, че опустошената нива, на която лежеше куклата на Бисквитеното чудовище, и масата с картите за предсказване на бъдещето бяха истински места? „Не! Разбира се, че не! Преди бях луда, но вече не съм — каза си тя. — Всичко е плод на въображението ми, проекция на фантазията ми, предизвикана от всички цветове на стъкления пръстен, създавани в главата ми.“
— Искам го — беше казало създанието, което се представяше за Дойл Халанд, в онази превърната в касапница стая в Ню Джърси. — Искам го.
„А аз го имам — помисли си Сестрата. — Аз, от всички хора. Защо аз?“
Сама си отговори на въпроса: „Защото когато се захвана с нещо, дори самият Дявол не може да ме спре, ето защо.“
— Отиваме в Детройт! — каза Арти. Усмихваше се, а очите му бяха трескави. — Крайно време е да се прибера у дома, не мислиш ли?
— Ще се оправиш. — Сестрата го хвана за ръката. Кожата му беше влажна и гореща. — Ще ти намерим някакво лекарство.
— О, как само ще ми се разсъъъъърди тя! — продължи той. — Трябваше да ѝ се обадя онази вечер, когато излязохме с момчетата. Трябваше да ѝ се обадя. Излъгах я.
— Не, не си. Всичко е наред. Просто не говори и…
Мона Рамзи изпищя.
Сестрата вдигна поглед. Един голям колкото доберман вълк с жълти очи се беше качил на задната броня и се опитваше да се прехвърли в каросерията. Челюститена животното изщракаха във въздуха. Клошарката нямаше време да се прицели или да стреля, затова просто удари главата на звяра с цевта на пушката. Вълкът изскимтя, падна на магистралата и се скри в гората, преди да успее да сложи пръста си на спусъка. Четири други животни, които ги следваха от разстояние, се пръснаха, за да намерят прикритие.
Мона Рамзи бърбореше истерично.
— Млъкни! — нареди ѝ Сестрата. Младата жена млъкна и я изгледа със зяпнала уста. — Изнервяш ме, скъпа. Ставам много раздразнителна, когато съм нервна.
Пикапът поднесе на леда и дясната му страна остърга останките от шест коли, преди Пол да успее да си възвърне управлението. Той продължаваше да си проправя път между безбройните препятствия, но магистралата напред приличаше на автомобилно гробище. Още животни се появиха в края на пътя и изгледаха пикапа, когато мина покрай тях.
Стрелката на горивото докосна буквата „П“.
— Караме на изпарения — каза Пол и се зачуди колко далеч щяха да стигнат на „Джони Уокър Ред Лейбъл“.
— Хей! Я виж там! — Стив Бюканън посочи вдясно над останалите без листа дървета към една висока табела на бензиностанция „Шел“. Заобиколиха едно препятствие и видяха самата бензиностанция — беше изоставена, а на прозорците ѝ беше написано с бял спрей: „ПОКАЙТЕ СЕ! АДЪТ ДОЙДЕ НА ЗЕМЯТА!“ „Точно така си беше“, помисли си Пол, защото отбивката за нея беше блокирана от безформените скелети на автобус и две други повредени коли.
— Добри обувки! — каза Арти от каросерията. Сестрата отмести поглед от посланието — или предупреждението — изписано на прозорците на бензиностанцията. — Нищо не е по-хубаво от чифт добри и удобни обувки! — Той остана без въздух и започна да кашля. Клошарката избърса устата му с края на одеялото.
Пикапът потрепери.
Пол усети как кръвта се отдръпва от лицето му.
— Стига де, стига! — Тъкмо бяха поели по едно възвишение, чийто връх беше на около четиристотин метра, и ако успееха да го достигнат, щяха да се озоват от другата страна. Пол се отпусна върху волана, сякаш за да избута пикапа до целта. Двигателят издрънча и изхриптя. Беше на път да предаде богу дух. Гумите обаче продължиха да се въртят и да ги приближават до върха на възвишението.