Зверовете бяха навсякъде, спускаха се от всички посоки и скачаха отгоре им. Пол стреля, пропусна и се наведе, за да избегне едно от животните, което прелетя над главата му. Сестрата замахна с мешката си към вълка, който беше спипал крака на Арти, удари го в тиквата и го метна назад. Кевин Рамзи беше изгубил играта на въже — звярът издърпа Мона от ръцете му и беше нападнат от друг, който искаше същата плячка. Животните се сбиха, докато младата жена се опитваше да изпълзи далеч от тях.
Пол стреля и уцели един вълк, който се канеше да нападне Сестрата гърбом, но в следващия миг в раменете му се забиха нокти и той беше съборен по очи на асфалта. Пушката отлетя настрани.
Три вълка се събраха около клошарката и Арти. Старецът риташе силно животното, което беше захапало ръката на Стив. Сестрата видя, че Пол е повален, лицето му беше окървавено, а звярът върху него се опитваше да пробие с ноктите си коженото му яке. Осъзна, че се намират на по-малко от три метра от върха на възвишението и точно тук щяха да намерят смъртта си.
Тя задърпа Арти като чувал с пране. Трите вълка се приближиха бавно, нямаше закъде да бързат. Сестрата се приготви да се отбранява с мешката и с краката си.
Над ръмженето и виковете чу някакъв плътен басов ръмжащ звук. Погледна върха на възвишението. Звукът идваше от другата му страна. Вероятно беше издаван от глутница вълци, които идваха да вземат своя дял… или от някакъв чудовищен вълк, който беше излязъл от леговището си.
— Хайде, елате ми! — изкрещя на трите вълка, които пъплеха към нея. Те се поколебаха, вероятно изненадани от дързостта ѝ, и клошарката усети как лудостта отново се завръща в съзнанието ѝ. — Елате ми, шибаня…
Ръмженето принадлежеше на двигателя на жълт снегорин, който се появи на върха на възвишението, а веригите му хрущяха върху останките. От стъклената кабина се беше подал мъж, облечен в зелена шуба с качулка, който държеше пушка със снайперска оптика. Снегоринът беше следван от бял джип, каквито използваха пощальоните. Шофьорът му се придвижваше между останките, а от прозореца на пътническото място се беше подал друг мъж с пушка, който викаше и стреляше. Онзи на снегорина внимателно се прицели и произведе изстрел. Средният от трите вълка падна и другите два подвиха опашки.
Животното на гърба на Пол видя приближаващите машини и избяга. Още един изстрел се вряза в асфалта до двата вълка, които се биеха за Мона Рамзи, и те също побягнаха към гората. Мона отиде при съпруга си и го прегърна. Звярът, който беше превърнал ръката на Стив в кървава каша, го разтресе за последно и се отказа, когато един куршум прелетя покрай главата му. Стив се изправи и изкрещя с писклив истеричен глас:
— Шибаняци! Гадни шибаняци!
Белият джип спря пред Пол, който все още се опитваше да напълни дробовете си с въздух. Той се изправи на колене. Челюстта и челото му бяха натъртени, а носът му беше счупен и от него течеше кръв. Шофьорът и мъжът с пушката слязоха от пощальонското превозно средство. Стрелецът на снегорина продължаваше да стреля по вълците, които бягаха към гората, и успя да уцели три от тях, преди магистралата да се прочисти от всякакви животни.
Шофьорът на джипа беше висок мъж със зачервени бузи, който носеше гащеризон под дебело палто. На главата си беше нахлупил шапка, която рекламираше бира „Строх“. Тъмнокафявите му очи оглеждаха окаяната група оцелели. Погледна всички мъртви или умиращи вълци и изсумтя. После бръкна с набраздени от дълги години работа пръсти в джоба на гащеризона си, извади нещо от него и го предложи на Пол.
— Дъвка? — попита той. Пол погледна пакетчето „Риглис Спеърминт“ и се разсмя.
Сестрата беше смаяна. Тя мина покрай белия джип с Арти, който продължаваше да се държи за рамото ѝ. Обувките му се тътреха по асфалта. Минаха покрай снегорина и стигнаха върха на възвишението.
Вдясно, над мъртвите дървета, от комините на дървените къщи на улицата на някакво малко село се издигаше пушек. Клошарката видя камбанарията на църква, паркираните армейски камиони на игрището по софтбол, знамето на Червения кръст, което висеше от една сграда, хилядите тенти, коли и кемпери, разпръснати по селските улици и върху хълмовете около тях. Една табела, която се намираше малко след върха на възвишението, съобщаваше: „Следващ изход Хоумуд“.