Някой почука на вратата на караваната и полковникът излезе от банята, за да отвори.
Въоръжените с пушки Роланд и Лори се бяха върнали от разузнавателната мисия, на която бяха отишли с още трима годни за служба войници. Миналата нощ един от часовите беше забелязал светлина на юг, на пет-шест километра в пустинята.
— Две каравани — докладва Лори, като се опита да не зяпа прекалено много нацистката униформа на полковника. Кемпка беше прекалено дебел, за да може да се намъкне в някоя от тях. — Закачени са за един ван шевролет и за понтиак. Всички превозни средства изглеждат в добър вид.
— Колко души са? — попита Маклин, отвинти капачката на бутилка с вода и я подаде на Лори.
— Видяхме шестнадесет — отвърна Роланд. — Шест жени, осем мъже и две деца. Явно имат много бензин, храна и вода, но всички са с изгаряния. Двама от мъжете едва ходят.
— Разполагат ли с оръжия?
— Да, сър. — Роланд взе бутилката с вода от Лори и отпи. Смяташе, че униформата стои перфектно на Краля и се изпълни с надежда, че ще има една с неговите размери. Не си спомняше много от случилото се онази вечер с Фреди Кемпка, освен че имаше много жив сън, в който убиваше Майк Армбръстър. — Единият от мъжете разполага с пушка.
— Само една пушка? Според теб защо не са дошли тук? Със сигурност са видели светлините ни.
— Вероятно се страхуват — отвърна Роланд. — Смятат, че ще им отнемем тяхното.
Маклин взе бутилката обратно, завинти капачката и я остави настрана. Една врата се отвори и затвори и в коридора се появи Шийла Фонтана, която влезе в стаята при тях. Сепна се и спря, когато забеляза униформата.
— Можем да използваме караваните и автомобилите — констатира полковникът. — Но не ни трябват хора с изгаряния. Не искам никакви хора с изгаряния в лагера си.
— Полковник… тук вече има повече от тридесет души с изгаряния… знаеш — напомни му Лори. — Искам да кажа… какво значение има?
— Мислих доста по въпроса, ефрейтор Лори — отвърна Маклин… и макар да не го беше направил в действителност, думите му прозвучаха много внушително. — Мисля, че хората с изгаряния… хората с келоиди — допълни той, като си спомни правилния термин за причинените от радиацията изгаряния — подронват морала в лагера. Не ни е нужно да гледаме грозотата им, нали? А и хората с изгаряния не се поддържат толкова чисти, колкото останалите от нас, защото се срамуват от външния си вид и вече са достатъчно деморализирани. — Полковникът се беше вторачил в пъпката на брадичката на Роланд. Беше с размерите на четвърт долар. Не беше ли по-малка преди няколко дни? Премести поглед. В косата на момчето имаше още три малки пъпки. — Хората с изгаряния са заразоносители — каза той на ефрейтор Лори, чието лице огледа, но не забеляза никакви образувания. — Бездруго си имаме достатъчно проблеми да държим заразите далеч от лагера ни. Така че… искам на сутринта да събереш онези с изгаряния и да ги отведеш оттук. Не трябва да се върнат. Разбрано?
Лори се усмихна, защото смяташе, че полковникът се шегува, но пронизителният му поглед говореше друго.
— Сър… да не би да казвате… да ги избия всичките?
— Да, точно това казвам.
— Но… Защо просто не ги прокудим? Имам предвид… да им кажем да отидат някъде другаде?
— Защото — обясни Роланд Кронингер, който беше прозрял същността на нещата — няма да отидат някъде другаде. Нощем ще се промъкват в лагера и ще крадат храната и водата ни. Може дори да помогнат на боклукчиите да ни нападнат.
— Точно така — съгласи се Маклин. — Това е новият закон в лагера: няма да допускаме хора с изгаряния. А ти ще събереш онези от лагера на сутринта и ще направиш така, че никога повече да не се върнат. Роланд ще дойде с теб.
— Мога да се справя сам!
— Роланд ще дойде с теб — заяви тихо, но непоколебимо полковникът и Джъд Лори заби поглед в пода на караваната. — Още нещо. Събери работна група на сутринта и раздай тези неща на моите хора. — Кимна към кашоните с безалкохолни, картофен чипс, бисквити и кексчета. Моите хора, беше казал. — Искам да са щастливи. Направи го, след като приключиш с първата си задача.
— Какво ще правим с онези с караваните?
Маклин обмисли въпроса. „О — каза си той, — Войника сянка много ще се гордее с мен!“
— Колко войници са ти необходими, за да им отнемете автомобилите? — попита той.
— Не знам. Четирима-петима.
— Добре. В такъв случай вървете и ги докарайте тук… но без хората. Не ни трябват хора, които не са здрави.