— За какво са ни тези каравани? — попита Шийла. — И така сме си добре! — Тя не можеше да понесе да гледа лицето на Джъд Лори, защото то я преследваше в кошмарите ѝ заедно с бебето, което не спираше да плаче. Един разложен труп на име Руди пълзеше в прахта в сънищата ѝ и се опитваше да се качи на леглото ѝ. Шийла смяташе, че полудява.
— Трябват ни — отвърна Маклин и се обърна към нея, — защото няма да останем тук завинаги. Веднага след като се организираме, оздравеем и си вдигнем морала, ще се махнем.
— Ще се махнем? — Шийла се засмя. — Къде ще отидем, господин военен герой? На шибаната луна?
— Не. Някъде в страната. Може би на изток. А по пътя си ще вършеем.
— Имаш предвид, че… всички ще тръгнем на изток? Защо, по дяволите? Къде ще отидем?
— В градовете — отговори Маклин. — Или в онова, което е останало от тях. В по-малките градчета. В селата. Можем да построим наши си градове, ако искаме. Можем да възстановим отново всичко, да го направим както беше преди нещата да се сговнят.
— Не си с всичкия си, приятелю — заяви Шийла. — Това е краят. Не го ли разбираш?
— Това не е краят. Това е само началото. Можем да възстановим нещата и да ги направим по-добри, отколкото бяха. Можем да имаме правосъдие и ред и да прилагаме законите…
— Чии закони? Твоите ли? На хлапето? Кой ще ги пише тези закони?
— Човекът с най-много оръжия — намеси се Роланд.
Полковник Маклин отново се обърна към Джъд Лори.
— Свободен си — каза той. — Искам караваните да са тук след два часа.
Лори излезе навън, ухили се на нощното небе и поклати глава. Тази тъпотия с армията сериозно беше влязла в главата на полковника… но може би беше прав, че трябва да се отърват от всички хора с изгаряния. Всеки път, в който ги погледнеше, си спомняше за холокоста. Белезите от изгаряния бяха грозни. „Да запазим Америка красива — помисли си той, — да убием белязан днес.“
Отиде в лагера, за да избере четирима души за мисията си, която знаеше, че ще е лесна работа. Никога не се беше чувствал толкова важен в живота си. Преди бедствието беше обикновен продавач в оръжеен магазин, а сега беше ефрейтор в армията на полковник Маклин! Имаше чувството, че се е събудил в ново тяло.
— Това не е краят — беше казал полковникът. — Това е само началото. — На Лори му харесваше как звучи.
В караваната Шийла Фонтана се приближи до Маклин и го огледа от глава до пети. Видя нацистката свастика на няколко от медалите, с които се беше окичил.
— Как да те наричаме вече? Адолф?
Маклин стрелна ръка и я хвана за брадичката. Очите му направо пламтяха от гняв и тя осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Ръката му беше толкова силна, че имаше чувството, че ще ѝ счупи челюстта.
— Ако нещо тук не ти харесва — каза тихо полковникът, — знаеш къде е вратата. Ако не внимаваш какво говориш, ще те хвърля на боклукчиите. О, сигурен съм, че много ще им хареса твоята компания. Нали, Роланд?
Момчето сви рамене. Краля нараняваше Шийла и това го притесняваше.
Маклин я пусна.
— Ти си глупачка — каза ѝ той. — Не виждаш какво може да бъде, нали?
Шийла разтри челюстта си.
— Човече, играта свърши. Говориш за възстановяване и подобни глупости… късметлии сме, че имаме гърне, в което да пикаем!
— Ще видиш. — Погледът му претърси лицето ѝ за малки пъпки. — Имам планове. Важни планове. Ще видиш. — Не намери никакви ракови образувания.
Шийла забеляза погледа му.
— Какво има? Вчера си мих косата.
— Измий я отново — нареди ѝ Маклин. — Вони. — Погледна Роланд и внезапно се вдъхнови. — Армията на съвършенството. Как ти звучи?
— Добро е. — На Роланд името наистина му хареса. Звучеше много мащабно, величествено и наполеоновско. — Много добро.
— Армията на съвършенството — повтори полковникът. — Имаме дълъг път да извървим. Ще се наложи да намерим още годни за служба мъже… и жени. Ще се нуждаем от повече превозни средства и ще трябва да носим храната и водата си с нас. Ще се справим, ако впрегнем умовете и мускулите си в тази работа! — Маклин повиши глас от вълнение. — Можем да възстановим нещата и да ги направим дори по-добри отпреди!
„Разхлопала му се е дъската — помисли си Шийла. — Армията на съвършенството, ама друг път!“ На глас не каза нищо, защото смяташе, че не е лошо полковникът да изпусне малко парата.
— Хората ще ме последват — продължи Маклин. — Докато им осигурявам храна и защита, ще ме следват и ще правят каквото им кажа. Не е нужно да ме обичат… не е нужно дори да ме харесват. Но въпреки това ще ме следват, защото ще ме уважават. Не е ли така? — обърна се той към Роланд.