Вратата на служебния вагон не беше заключена. Вътре беше тъмно, но поне си беше някакъв подслон. Джош си помисли, че конят и териерът могат сами да се грижат за себе си и влезе. Суон го последва и затвори вратата след тях.
Гигантът се удари в едно малко бюро, на което се раздрънчаха някакви малки шишенца и бурканчета. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-топъл ставаше въздухът, и след малко различи формата на легло вдясно. Търсещите му пръсти напипаха топъл метал — чугунена печка.
— Тук е имало някой — каза Джош. — Не си е тръгнал отдавна. — Намери решетката и я отвори. Няколко въглена догаряха в печката и се превръщаха в пепел, а жаравата блестеше като окото на тигър.
Гигантът продължи да опипва наоколо във вагона, като едва не се спъна в една купчина одеяла в ъгъла и се върна обратно до бюрото. Очите му започваха да свикват с жълтеникавата мрачина, която проникваше през мръсните прозорци на вагона, и видя една наполовина изгоряла свещ върху малка чинийка. До нея имаше кибрит. Той използва една от клечките, запали фитила ѝ и вътре веднага стана светло.
Върху бюрото бяха оставени разни неща, които приличаха на пастели и червила. Перука с къдрава червена коса беше сложена на поставка. Пред сгъваемия метален стол на бюрото имаше дървена кутия с размерите на кутия за обувки, украсена с красиви гравирани гущери. Мъничките им очи бяха направени от мултифасетно стъкло и блестяха на светлината от свещта.
Джош намери до леглото отворена торба с кучешка храна „Грейви Трейн“ и пластмасова туба, която се разплиска, когато я бутна с крак.
Суон се приближи до печката. На една закачалка на стената бяха увесени пищни костюми с пайети, големи копчета и увиснали ревери. Купчина вестници, дърва и въглища бяха приготвени за печката. Огледа другия край на вагона, където бяха захвърлени няколко одеяла. Там имаше и още нещо… нещо полускрито в завивките.
— Джош? — Детето посочи към тях. — Какво е това?
Гигантът премести свещта, за да освети мястото. Светлината падна върху застиналата усмивка на лицето на клоун.
Джош първоначално се стресна, но после разбра какво е видял.
— Това е кукла! Кукла с човешки размери!
Тя беше оставена в седнало положение. Лицето ѝ беше изрисувано в бяло, а устните ѝ грееха в яркочервено. На главата ѝ беше сложена зелена перука, а очите ѝ бяха затворени. Гигантът се наведе напред и докосна рамото на куклата.
Главата ѝ увисна.
Джош неспокойно пипна бузата ѝ и размаза част от боята. Под нея се криеше бяла плът.
Трупът беше студен и вкочанен и беше мъртъв поне от два-три дни.
Вратата на вагона внезапно се отвори зад тях и се надигна облак от прах.
Гигантът се обърна и застана пред Суон, за да я предпази от човека — или нещото — което идваше за тях. Видя човешка фигура пред себе си, но прахта в очите му го заслепяваше.
Фигурата се поколеба. В едната си ръка държеше лопата. Настана продължителна и напрегната тишина, която онзи на вратата наруши.
— Здрасти — поздрави ги той с провлечен западен акцент. — Отдавна ли сте тук? — Новодошлият затвори вратата, за да изолира бурята навън. Джош не го изпускаше от поглед, когато онзи прекоси с тежки стъпки дървения под на вагона и подпря лопатата на една от стените. След това отвърза увитата около носа и устата му кърпа. — Е? Вие двамата говорите ли английски, или ще се наложи само аз да приказвам? — Мъжът млъкна за няколко секунди и после сам си отговори с писклив и шеговит глас: — Да, сър, разбира се, че говорим английски, но очите ни са на път да изскочат от орбитите си и ако си размърдаме езиците, ще отлетят като пържени яйца. — Онзи сложи ударението на „яйца“ на друго място.
— Можем да говорим — отвърна Джош. — Просто… ни изненада.
— Със сигурност съм го направил. Но последния път, през който излязох през тази врата, Лирой беше сам, така че и самият аз съм малко изненадан. — Мъжът свали каубойската си шапка и я удари в обутото си в кожа коляно. Във въздуха се разхвърча прах. — Това е Лирой. — Той посочи клоуна в ъгъла. — Лирой Сатъруейт. Почина преди две нощи. Беше последният от тях. Бях навън, за да му изкопая гроб.
— Последният от тях? — зачуди се Джош.
— Аха. Последният от циркаджиите. Един от най-добрите клоуни, които някога сте виждали. Човече, можеше да накара камък да се разсмее. — Мъжът въздъхна и сви рамене. — Е, всичко приключи вече. Той беше последният от тях… освен мен, искам да кажа.
Джош пристъпи напред и задържа свещта в чинийката до лицето му, за да го огледа по-добре.
Мъжът беше слаб и дългунест, а мършавото му и изпито лице беше дълго и тясно, сякаш стиснато в менгеме. Косата му беше къдрава и светлокестенява и се спускаше над високото му чело почти до рошавите му кестеняви вежди. Очите под тях бяха големи и влажни, смесица между лешник и топаз. Носът му беше дълъг и тънък, в тон с всичко останало, но устата беше главният герой на лицето му: устните му бяха дебели плънки от месо, предназначени да правят чудодейни гримаси и усмивки. Джош не беше виждал такива устни, откакто му сервираха големоуст бибан в един ресторант в Джорджия. Новодошлият беше облечен в протрито от употреба прашно дънково яке, тъмносиня бархетна риза и дънки. Живите му и изразителни очи постоянно се местеха между Джош и Суон, задържаха се за известно време върху детето и пак се връщаха на гиганта.