— Накъде сте се запътили? — попита ги Ръсти.
— Все още не знаем. Разполагаме с кон със здрав гръб и най-смелото и проклето псе, което някога си виждал. Предполагам, че ще продължим напред, докато не си намерим място, на което да се установим.
— Може да мине много време. Не знаеш какво се крие пред вас.
— Но знам какво се крие зад нас. Едва ли ще е по-лошо от него.
— Таиш надежда — констатира Ръсти.
— Да. — Джош погледна Суон. „Защити детето“, помисли си той. Смяташе да направи и невъзможното, за да го стори, не само защото се подчиняваше на заповедта, а защото обичаше това момиченце и беше готов на всичко, което беше по силите му, за да се увери, че ще оцелее независимо какво ги очакваше. А това, осъзна гигантът, щеше да бъде като разходка в ада.
— Предполагам, че ще дойда с вас, ако нямаш нищо против — каза Ръсти. — Единственото, което имам, са дрехите на гърба ми, магическото ми яке, кутията и огледалото. Не мисля, че тук имам голямо бъдеще, нали?
— Не — съгласи се Джош.
Ръсти погледна през мръсния прозорец.
— Господи, надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя слънцето да изгрява отново и след това ще се самоубия с тютюнопушене.
Джош се разсмя, а фокусникът се разкикоти.
Суон се усмихна, но усмивката ѝ бързо увехна.
Беше се променила изключително много от онова малко момиченце, което влезе с майка си в магазина на Поу-Поу Бригс. Щеше да навърши десет на трети ноември, но точно сега се чувстваше много стара… на поне тридесет. А не знаеше нищо за нищо! Преди лошия ден целият ѝ свят се състоеше само от мотели, каравани и малки тухлени къщи. Какъв беше останалият свят?, чудеше се тя. И сега, след като лошият ден беше дошъл и отминал, какво беше останало след него?
Светът ще продължи да се върти, беше казала Леона. О, Господ завъртя много бързо този свят, така е! И даде много силни души и умове на много хора… хора като теб може би.
Спомни си как Поу-Поу Бригс се беше изправил и беше проговорил. Това беше нещо, за което не искаше да мисли много, но сега трябваше да разбере какво означава. Не се чувстваше специална по никакъв начин, само изморена, пребита и прашна, и когато оставеше мислите си да се отнесат към майка ѝ, искаше единствено да се пречупи и да се разплаче. Но не се предаваше.
Суон искаше да научи много повече за всичко — да се научи да чете по-добре, в случай че намереше книги, да задава въпроси и да се научи да слуша, да се научи да мисли и да разисква. Но не искаше да пораства, защото се страхуваше от света на възрастните — той беше като побойник с голям корем и зла уста, който стъпкваше градините, преди да са имали възможност да разцъфнат.
„Не — каза си Суон. — Искам да бъда такава, каквато съм и никой няма да ме стъпче… а ако се опитат, само ще си повредят обувките.“
Ръсти наблюдаваше детето през цялото време, докато приготвяше вечерята от кучешка храна. Забеляза, че се е замислило.
— Давам пени, ако ми споделиш мислите си — каза той, щракна с пръсти и между палеца и показалеца му се появи монета, която предварително беше сложил в дланта си. Хвърли ѝ я и Суон я улови.
Това не беше пени. Беше месингов знак с размерите на четвърт долар, на който над усмихнатото лице на клоун пишеше „Цирк Ридел“.
Детето се поколеба, погледна Джош и после отново Ръсти. Накрая реши да отговори:
— Мисля си за… утрешния ден.
Джош седна и опря гръб в стената. Заслуша се в пронизителния вой на вятъра и го изпълни надежда, че някак си ще оцелеят през мрачния коридор от утрешни дни, който ги очакваше.
46
Физкултурният салон на гимназията на Хоумуд беше превърнат в болница и хората от Червения кръст и военните бяха свързали към него генератори, които да осигуряват електричество. Един изтощен лекар от Червения кръст на име Айкелбаум поведе Сестрата и Пол Торсън през лабиринт от лежащи на легла и матраци хора. Клошарката стискаше здраво мешката си. Не се беше отделяла на повече от метър от нея през трите дни, откакто часовите бяха чули изстрелите им. Топлата храна от царевица и ориз и димящото кафе ѝ се бяха сторили като гурме специалитет.
Бяха я отвели в една кабинка в сграда, на която пишеше „ПРИСТИГАЩИ“. Там я бяха съблекли и една сестра в бяла престилка и маска на лицето я беше проверила с гайгеров брояч. Клетата жена беше отскочила цял метър назад, когато стрелката на брояча отиде почти до края на скалата. Сестрата беше изтъркана с някаква бяла зърнеста пудра, но броячът продължи да кудкудяка като кокошка в голяма жега. Изтъркаха я още пет-шест пъти, докато стойностите не се снижиха до приемливи нива. След всичко това медицинската сестра ѝ каза, че трябва да се отърват от мешката ѝ и посегна към нея, за да я вземе, но Сестрата я стисна здраво за врата и я попита дали животът ѝ е мил.