Доктор Айкелбаум смяташе отново да се възпротиви, но видя решителността в погледа ѝ и разбра, че няма нужда да го прави. Въпреки това обичаше винаги той да е човекът, който изрича последната дума:
— Ти си луда. — След това се обърна и си тръгна, защото имаше по-важни неща за правене от опитите си да предпази поредната откачалка от извършването на самоубийство.
— Канзас — каза тихичко Арти Уиско. — Има много път дотам.
— Аха. Ще ми трябват хубави обувки.
Изведнъж очите на Арти се навлажниха. Той се пресегна, сграбчи ръката на Сестрата и я допря до бузата си.
— Бог да те благослови. О… Бог да те благослови.
Тя се наведе, прегърна го и го целуна по бузата. Усети влагата на една сълза и собственото ѝ сърце се сви за него.
— Ти си най-добрата жена, която познавам — каза Арти. — Имам предвид след съпругата ми.
Сестрата го целуна и се изправи с влажни очи. В този момент осъзна, че през оставащите ѝ години ще мисли много за него и ще изрича молитви за благоденствието му.
— Върви в Детройт — каза му тя. — Намери я. Чуваш ли ме?
— Да. Чувам те. — Арти кимна. Очите му светеха като чисто нови пенита.
Клошарката се обърна и Пол Торсън я последва. Чуха Робота да казва зад гърба им:
— Човече, имах чичка в Детройт. Та си мислех за…
Сестрата си проправи път през временната болница и излезе през вратите. Спря се и се загледа във футболното игрище, което беше покрито с тенти, леки коли и камиони. Небето беше мрачносиво и натежало от облаци. Вдясно, пред гимназията и под дълъг червен балдахин, имаше голямо информационно табло, на което хората закачаха съобщения и въпроси. Таблото винаги беше претъпкано. Предния ден беше отишла до него и беше прочела написаните на листчета хартия молби: „Търся дъщеря си, Беки Ролинс, на четиринадесет години. Изгубена в района на Шенандоа на 17 юли…“, „Моля всеки, който разполага с информация за семейство Дибатиста от Скрантън, да остави…“, „Търся преподобния Боудън от Първа презвитерианска църква на Хейзълтън. Имам спешна нужда от услугите му“…
Сестрата отиде до оградата на футболното игрище, остави мешката на земята до себе си и вкара ръката си в нея. Зад гърба ѝ се разнесе воят на някаква жена пред информационното табло и тя потръпна. „О, Господи — помисли си, — какво направихме?“
— Канзас, а? За какво, по дяволите, искаш да ходиш там?
Пол Торсън се беше облегнал на оградата до нея. На счупения му нос беше поставена шина.
— Канзас — настоя той. — Какво има там?
— Град на име Матисън. Видях го в стъкления пръстен, след което го намерих в пътния атлас. Точно там смятам да отида.
— Да, но защо? — Пол вдигна яката на износеното си кожено яке, за да се предпази от студа. Той също като Сестрата се бори със зъби и нокти за него и го носеше над чистия бял комбинезон.
— Защото… — Тя млъкна, но бързо реши да му сподели какво си мислеше, откакто намери пътния атлас. — Защото имам чувството, че съм водена към нещо… или някого. Смятам, че нещата, които виждам в стъкления пръстен, са истински. Сънеброденето ме отведе на съществуващи места. Не знам защо или как. Може би е като… не знам, антена или нещо подобно. Като радар или ключ за врата, която дори не съм знаела, че съществува. Мисля, че съм призована поради някаква причина и трябва да разбера каква е тя.
— Сега говориш като жената, която видяла чудовище с местещи се очи.
— Не очаквам от теб да ме разбереш. Не очаквам също да ти пука и не съм те молила. Какво правиш тук при мен между другото? Не ти ли осигуриха тента?
— Да, направиха го. В нея сме с още трима мъже. Единият от тях плаче през цялото време, а другият не може да спре да говори за бейзбол. Мразя бейзбол.
— Какво не мразиш, господин Торсън?
Пол сви рамене и се огледа. Видя двама старци — мъж и жена с осеяни с келоиди лица, — които се подкрепяха един друг, докато се отдалечаваха от информационното табло.
— Не мразя да стоя сам — отговори най-накрая той. — Не мразя да разчитам само на себе си. И не мразя себе си — макар понякога да не се харесвам особено. Не мразя да пия. Това е в общи линии.
— Браво на теб. Е, искам да ти благодаря, че ми спаси живота и този на Арти. Погрижи се добре за нас и наистина го оценявам. Така че… — Сестрата протегна ръка.
Пол не я прие.
— Разполагаш ли с нещо, което да си струва? — попита я той.
— А?
— Имаш ли нещо ценно? Нещо, което може да се размени?
— Да се размени за какво?
Пол кимна към паркираните на игрището автомобили. Сестрата забеляза, че гледа към един стар армейски джип със закърпен сгъваем покрив в камуфлажни цветове.