— Трябва да отида в Канзас — заяви твърдо клошарката. — Трябва да последвам онова, което видях в стъкления пръстен. Той няма да се откаже да ме търси, защото също го желае. Иска да го унищожи. Не мога да му позволя да го докопа… или никога няма да науча какво е трябвало да намеря. Или кого търся.
— Ще ти трябва оръжие. — Пол беше изплашен както от историята на Клив, така и от ужаса в очите на спътницата си. Никое човешко същество не можеше да се измъкне на толкова много вълци без драскотина, помисли си той. И то на френски състезателен велосипед? Възможно ли беше всичко, което Сестрата му беше разказала, да е истина? — Наистина голямо оръжие — добави накрая.
— Няма чак толкова големи. — Тя вдигна мешката си от земята и тръгна нагоре по хълма към тентата, в която беше разпределена.
Пол остана на мястото си и известно време я гледа как се отдалечава. „Мамка му! — помисли си той. — Какво става тук?“ Тази жена имаше невероятен кураж, но щеше да бъде погубена на магистрала 80! Според него шансовете ѝ да стигне до Канзас сама бяха също толкова големи, колкото християнин с кадилак да стигне до рая. Пол огледа стотиците тенти на гористия хълм, малките лагерни огньове и запалените газени лампи, които изпълваха Хоумуд, и потрепери.
В този проклет град имаше прекалено много хора. Нямаше да издържи да живее в тента с още трима. Накъдето и да се обърнеше, имаше още хора. Бяха плъзнали навсякъде и му беше пределно ясно, че ако не хване скоро пътя нанякъде, ще полудее. „Защо да не отида в Канзас? — запита се той. — Защо не?“
„Защото — отговори си сам — никога няма да стигнем дотам.“
„Е, и? Да не смяташ да живееш вечно?“
„Не мога да я пусна да отиде сама — каза си Пол. — Господи, просто не мога.“
— Хей! — провикна се той след Сестрата, но тя продължи да върви, без дори да погледне назад. — Хей, може би ще ти помогна да си намериш джип! Но това е всичко! Не очаквай да направя нещо повече!
Клошарката продължи да върви, обременена от собствените си мисли.
— Добре де, ще ти помогна също да намериш храна и вода! — продължи да вика Пол. — Но ще се оправяш сама с оръжията и бензина!
„Стъпка по стъпка — мислеше си Сестрата. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала. О, Господи, очаква ме толкова дълъг път.“
— Добре де, мътните го взели! Ще ти помогна!
Тя най-накрая го чу и се обърна към него.
— Какво каза?
— Казах, че ще ти помогна! — Пол сви рамене и тръгна към нея. — Мога да добавя още един блат към лайняната торта, нали?
— Да — отвърна Сестрата и в ъгълчетата на устата ѝ заигра усмивка. — Определено можеш.
Падна мрак и над Хоумуд заваля леден дъжд. Вълците завиха в гората, вятърът продължи да разнася радиацията над земята, а светът се устреми към новия ден.
47
Гумите на велосипеда направо пееха в мрака. От време на време минаваха върху някой труп или заобикаляха някоя разбита кола, но краката, които задвижваха педалите, трябваше да стигнат до някои места.
Двуцветните обувки се трудеха здраво, мъжът беше приведен напред и караше по магистрала 80 на около деветнадесет километра от Охайо. Пепелта на Питсбърг беше изцапала костюма му. Прекара два дни сред руините, намери група оцелели и претърси умовете им за лицето на жената със стъкления пръстен. Нямаше го в никоя от главите им и преди да си тръгне, убеди всички им, че яденето на печено месо от труповете е лек за радиационното отравяне. Дори им помогна да се заемат с първия.
Бон апети, помисли си той. Краката му се движеха като бутала.
„Къде си? — зачуди се. — Не е възможно да си стигнала чак дотук! Все още не! Освен ако не бягаш ден и нощ, защото знаеш, че съм подир задника ти.“
Когато вълците се появиха, за да го нападнат — но бързо се усетиха и започнаха да му се умилкват — той си помисли, че са я спипали още в Източна Пенсилвания. Но ако наистина беше така, къде бяха отнесли кожената чанта? Пък и лицето ѝ не беше в умовете на часовите в Хоумуд. Определено щяха да я помнят, ако беше минала оттам. Така че къде беше? И — най-вече — къде беше стъкленото чудо?
Не му се нравеше това нещо да е някъде там. Не знаеше какво е и какво го беше създало, но искаше да го смаже под обувките си. Искаше да го строши на малки парчета, които да размаже в лицето на жената.
Сестрата, помисли си той и се ухили.
Пръстите му стиснаха дръжките на велосипеда. Стъкленият пръстен трябваше да бъде намерен. Налагаше се. Сега това беше неговото парти и подобни неща не бяха позволени. Не му харесваше начинът, по който жената гледаше в него… и не му харесваше начинът, по който се беше борила за него. Това нещо ѝ даваше фалшива надежда. Когато го намереше, щеше да постъпи хуманно — щеше да го строши и да ѝ даде да изяде парчетата. Не се знаеше колко други можеше да зарази, ако не бъдеше спряна.