Може би вече беше мъртва. Може би някой от нейния вид я беше убил и беше откраднал чантата. Може би, може би, може би…
Имаше прекалено много „може би“-та. Без значение кой го беше взел и къде беше, трябваше да намери стъкления пръстен, защото подобно нещо не биваше да съществува. Когато чудото стана черно и студено в ръцете му, веднага разбра, че чете душата му.
— Това е моето парти! — изкрещя той и мина през един мъртвец, който лежеше на пътя му.
Имаше толкова много места, на които да търси и толкова много магистрали, които да следва. Навярно жената се беше отклонила от магистрала 80, преди да стигне Хоумуд. Но защо ѝ беше да го прави? Спомни си, че беше казала: „Продължаваме на запад“. Тя щеше да последва пътя на най-малкото съпротивление, нали? Дали не беше намерила подслон в някое от малките селца между град Джърси и Хоумуд? В такъв случай щеше да е зад него, а не пред него.
Но всичко и всички бяха мъртви източно от Хоумуд и онзи проклет пункт на Червения кръст, нали?
Той забави, преди да мине покрай една табела, на която пишеше: „НЮ КАСЪЛ, НАЛЯВО“. Трябваше да отбие и да намери отнякъде карта, може би дори да се отклони и да поеме по друга магистрала. Вероятно беше тръгнала на юг и въобще не беше доближила Хоумуд. Може би точно сега се намираше на някой селски път, свита пред огъня и загледана в онова проклето стъклено чудо. Може би, може би, може би…
Страната беше много голяма, но той си каза, че има достатъчно време, когато зави към изхода за Ню Касъл. Разполагаше с утрешния ден, с този след него и със следващия. Партито си беше негово и той определяше правилата.
Щеше да я намери. О, да! Щеше да я намери и да ѝ навре това стъклено чудо право в…
Осъзна, че вятърът е намалял. Не духаше толкова силно, колкото преди няколко часа. Затова не беше способен да я открие. Изпитваше затруднения, когато вятърът духаше толкова ожесточено… но той също така беше негов приятел, защото разнасяше прахта за партито.
Облиза пръст с грубия си котешки език и го вдигна. Да, вятърът определено беше понамалял, макар че от време на време брулеше лицето му и му донасяше вонята на изгоряло месо. Време беше — даже закъсня — да започва.
Отвори уста. Тя се изпъна и продължи да се разтяга, докато черните му очи не получиха красиво лице.
Една муха запълзя по долната му устна. Тя беше лъскава и грозно зелена, като онези, които извират от ноздрите на подут труп. Мухата си стоеше там, а красивите ѝ крилца потрепваха.
Още една муха изпълзя от устата му. После трета, четвърта, пета. Още шест излязоха и се залепиха за долната му устна. Дванадесет други се изсипаха като зелена вълна. След още няколко секунди около устата му имаше повече от петдесет мухи — истинска зелена пяна, която бръмчеше и потрепваше от нетърпение.
— Отлетете — прошепна той и движението на устните му изпрати първата група във въздуха. Крилцата им завибрираха на вятъра, докато не намериха точния баланс. Другите също отлетяха на групи от по девет-десет и се пръснаха по всички точки на компаса. Те бяха част от него и живееха в дълбокото мазе на душата му, където отглеждаше подобни неща, и след като направеха своята бавна обиколка в радиус от четири-пет километра, щяха да се върнат при него, сякаш беше центърът на вселената. Щом го стореха, той също щеше да види онова, което бяха видели — горящ огън, отразен в стъклен пръстен, или лицето ѝ, докато спеше в някоя стая и си мислеше, че се намира в безопасност. Ако не я откриеха тази вечер, щяха да го сторят утре. Или на следващия ден. Рано или късно щяха да намерят пролука в стената, която щеше да ги отведе при нея и този път той щеше да танцува ватуси върху костите ѝ.
Лицето му беше каменно, а очите му грозни черни дупки, които щяха да изплашат дори луната. Последните две неща, които приличаха на мухи, но всъщност бяха продължения на ушите и очите му, се измъкнаха изпод устните му и отлетяха в посока югоизток.
Двуцветните му обувки продължиха да въртят педалите, гумите на велосипеда да пеят своята песен, а мъртвите да лежат там, където бяха паднали.
Втора книга
Осем
Крастава жаба със златни криле