В следващия миг бронираният радиатор на един камион го погледна в лицето и Хейс успя да изпълзи от окопа, преди да спре на половин метър от него. Един куршум изсвистя покрай главата му и той се спъна в тялото на жената с келоида във формата на листо от водна лилия. Стана и побягна, а куршумите се забиваха в снега около краката му. Покатери се на стената от тухли и трупове и се обърна, за да посрещне нападателите.
Стената беше разтърсвана от експлозии и навсякъде хвърчаха шрапнели. Хейс осъзна, че врагът използва ръчни гранати — нещо, което не бяха сторили досега — и продължи да стреля по бягащите фигури, докато ръцете му не станаха на мехури от инграма.
— Пробиха отдясно! — изкрещя някой. — Идват!
От всички посоки нахлуваха много мъже. Хейс бръкна в джоба си, намери още един пълнител и презареди. Един от вражеските войници прескочи стената. Кметът на Броукън Боу имаше достатъчно време, за да види, че лицето му е намазано с нещо, което приличаше на индианска боя, преди онзи да се завърти и да забие ножа си в ребрата на една жена, която се биеше на няколко крачки от него. Хейс го простреля в главата и продължи да стреля, докато войникът не се разтресе и падна.
— Бягайте! Връщайте се! — крещеше някой. Други гласове, други писъци пронизаха пронизителния шум. — Не можем да ги удържим! Пробиват!
Един мъж, по чието лице се стичаше кръв, сграбчи Хейс за ръката.
— Господин Хейс! — провикна се той. — Пробиват! Не можем да ги удържаме пове…
Мъжът беше прекъснат от острието на брадва, което потъна в главата му.
Кметът на Броукън Боу залитна назад. Инграмът падна от ръцете му и той коленичи.
Нападателят извади брадвата от главата на жертвата си и безжизненото тяло падна в снега.
— Франклин Хейс? — попита нежен, почти любезен глас.
Над него надвисна фигура с дълга коса, чието лице не успя да различи. Хейс беше изморен, направо претрепан.
— Да — отвърна той.
— Време е да заспиваш — каза мъжът и вдигна брадвата си.
Когато оръжието падна, едно джудже, което беше приклекнало върху съборената стена, скочи на крака и плесна с ръце.
50
Очукан джип само с един здрав фар се появи по снега на магистрала „Мисури“ 63 и навлезе в пределите на район, който някога беше град. В няколко от дървените къщи горяха газени лампи, но иначе мракът беше завладял улиците.
— Спри там. — Сестрата посочи една тухлена постройка вдясно. Прозорците ѝ бяха заковани с дъски, но на чакъления паркинг бяха спрени няколко стари леки коли и пикапи. Докато Пол Торсън насочваше джипа към указаното му място, фарът им освети написан върху дъските на един от прозорците червен надпис, който гласеше „Таверна «Кофа кръв»“.
— Хм… сигурна ли си, че искаш да спрем точно тук? — попита Пол.
Клошарката кимна. Главата ѝ беше скрита под качулката на тъмносиня шуба.
— Там, където има автомобили, ще има хора, които знаят откъде да намерим бензин. — Погледна стрелката за горивото. Караха на изпарения. — Може би ще разберем също къде, по дяволите, се намираме.
Пол изключи парното, единствения фар и двигателя. Носеше старото си и надеждно кожено яке над червен вълнен пуловер, заедно с шал около врата си и кафява вълнена шапка, нахлупена на главата. Брадата му беше пепелявосива, както и по-голямата част от косата му, но очите му все още бяха мощни и незагасващи електриковосини топчета в набръчканата му и изгорена от вятъра кожа. Той погледна неспокойно към надписа на дъските и слезе от джипа. Сестрата се пресегна към багажника, където различни платнени чанти, кашони и щайги бяха обезопасени с верига и катинар. Точно зад нейната седалка беше оставена износена кафява ученическа чанта, която вдигна с едната си облечена в ръкавица ръка и взе със себе си.
От сградата се разнесе фалшива музика, свирена на пиано, и гръмогласен мъжки смях. Пол се приготви за изненади, отвори вратата и влезе вътре. Сестрата го последва. Вратата, която беше прихваната за стената с твърди пружини, се затвори зад тях.
Мигновено музиката и смехът секнаха. Новопристигналите бяха посрещнати с подозрителни погледи.
Шестима мъже играеха карти на една маса в средата на помещението, до чугунена печка на крачета. Във въздуха се виеше жълт дим от ръчно свитите цигари, който изкривяваше светлината на няколко газени лампи, висящи от куки на стените. Другите маси бяха заети от по двама-трима мъже и няколко грубовати жени. Барман с кожено яке на ресни стоеше зад дълъг бар, който Пол забеляза, че е надупчен от куршуми. В задната стена имаше камина, в която горяха цепеници и хвърляха червени искри, а зад пианото беше седнала ниска и набита млада жена с дълга черна коса и виолетов келоид, който покриваше долната половина на лицето ѝ и открития ѝ врат.