Сестрата и Пол не пропуснаха да отбележат, че повечето от мъжете носеха пистолети в кобури на коланите си или бяха подпрели пушки на столовете си.
Подът в кръчмата беше покрит с трисантиметров слой стърготини, а въздухът вонеше на некъпани тела. Разнесе се остър звук, когато един от мъжете на централната маса изплю тютюнев сок в кофата до него.
— Изгубихме се — каза Пол. — В кой град сме?
Един мъж се разсмя. Косата му беше черна и мазна, а палтото му приличаше на направено от кучешка кожа. Той си дръпна от кафява цигара и издиша дима.
— В кой град се опитваш да стигнеш, друже?
— Просто пътуваме. Това място има ли го на картата?
Мъжете си размениха развеселени погледи и смехът се разпространи.
— Коя карта имаш предвид? — попита онзи с мазната коса. — Онази преди седемнадесети юли или след това?
— Преди.
— Картите от преди хич не ги бива — намеси се друг мъж. Той имаше кокалесто лице и главата му беше обръсната. Четири рибарски кукички висяха от лявото му ухо. Носеше кожена жилетка над червена карирана риза. На кльощавата му талия имаше кобур и пистолет. — Всичко се промени. Градовете се превърнаха в гробища. Реките заляха всичко, промениха си посоката на течение и замръзнаха. Езерата пресъхнаха. Горите станаха пустини. Така че картите от преди хич не ги бива.
Пол беше наясно с всичко това. След седем години пътуване на зигзаг през десетина щата, вече много малко неща можеха да шокират него и Сестрата.
— Този град някога имал ли е име?
— Мобърли — отговори барманът. — Мобърли, Мисури. Някога тук живееха петнадесет хиляди души. Мисля, че сега сме около триста-четиристотин.
— Аха, ама не ги убиха ядрените ракети! — обади се от друга маса една сбръчкана жена с червена коса и червени устни. — Причината е гадната пиячка, която сервираш тук, Дъруин! — Тя се разкудкудяка от смях и вдигна чаша с приличащо на олио питие до устните си. Останалите се захилиха и зареваха.
— Ах, майната ти, Лизи! — отвърна барманът. — Вътрешностите ти са мариновани още откакто си била на десет години!
Сестрата отиде до една празна маса и остави чантата си на нея. По-голямата част от лицето ѝ под качулката на шубата беше скрито от тъмносив шал. Тя отвори чантата и извади от нея опърпания и сгъван и прегъван пътен атлас на „Ранд Макнали“. Приглади го и го отвори на картата на Мисури. На слабата светлина намери тънката червена линия, която беше магистрала 63 и я последва до точка на име Мобърли. Тя се намираше на сто и двадесет километра северно от някогашния град Джеферсън.
— Ние сме тук — каза на Пол, който отиде до нея да погледне.
— Чудесно — отвърна мрачно той. — Какво ни говори това? В каква посока ще тръгнем от…
Чантата изведнъж беше издърпана от масата и Сестрата вдигна изненадан поглед.
Мъжът с кокалестото лице и кожената жилетка я беше взел и отстъпваше назад с усмивка на тънките си устни.
— Я скивайте кво си намерих, момчета! — провикна се той. — Намерих си хубавичка нова чантичка, нал тъй?
Сестрата не помръдваше.
— Върни ми я — нареди тя с тих, но непоколебим глас.
— Намерих си къде да сера, когат в гората е мноо студено! — отвърна мъжът и останалите на масата се разсмяха. Малките му черни очички се приковаха в Пол и го предизвикаха да направи нещо.
— Спри да се ебаваш, Ърл! — каза Дъруин. — За какво ти е някаква чанта?
— Тряа ми, ето за кво! Да видим кво има вътре! — Ърл бръкна в чантата и започна да вади чорапи, шалове и ръкавици. След това бръкна още по-надълбоко и извади стъклен пръстен.
Той засвети в кърваво червено в ръката му и мъжът се опули насреща му с отворена уста.
В кръчмата беше тихо и се чуваше единствено пукането на цепениците в камината.
Червенокосата вещица стана бавно от стола си.
— Мила майко божия — прошепна тя.
Мъжете около масата зяпнаха, а момичето с черната коса стана от пианото, за да докуцука по-близо.