То беше като разтопен метал. На очите му избиха сълзи. Задави се, закашля се и зяпна, когато шльокавицата — направена от Бог знае какво — си проправи като нож път надолу по гърлото му. Червенокосата вещица се захили като гарван, а няколко от мъжете отзад се засмяха.
Докато Пол се опитваше да си поеме въздух, Сестрата остави чантата настрана — не прекалено далеч — и вдигна втората чаша. Барманът каза:
— Аха, направихте голяма добрина на стария Ърл Хокът. Той си просеше някой да го убие още откакто съпругата му и малкото му момиченце умряха от треска миналата година.
— Така ли? — попита тя и махна шала от лицето си. Вдигна чашата до деформираните си устни и отпи, без да потрепери. Дъруин се ококори насреща ѝ и се дръпна назад толкова бързо, че събори един рафт с чаши на пода.
51
Сестрата беше подготвена за подобна реакция. Беше я виждала много пъти преди. Тя отпи отново от шльокавицата, като не я намери нито за по-добра, нито за по-лоша от многото бутилки, от които беше пила по улиците на Манхатън, и усети, че всички в бара са приковали погледи в нея. „Искате да ме огледате добре ли? — помисли си клошарката. — Искате наистина хубавичко да ме огледате?“ Остави чашата на бара и се обърна, за да могат всички добре да я огледат.
Червенокосата вещица спря да кудкудяка, сякаш някой я беше изритал в гърлото.
— Добри ми боже всемогъщи! — съумя да каже мъжът, който дъвчеше тютюн, след като преглътна хапката си.
Долната половина на лицето на Сестрата беше покрито в сиви образувания и възлести пипала, които се извиваха и преплитаха над брадичката, челюстта и бузите ѝ. Твърдите образувания бяха изкривили устата ѝ леко вляво и сега на лицето ѝ постоянно беше изписана сардонична усмивка. Главата ѝ под качулката на шубата беше покрита със струпеи. Образуванията бяха плъпнали по целия ѝ скалп и сега изпращаха сивите си пипала към челото и двете ѝ уши.
— Прокажена! — Единият от картоиграчите скочи на крака. — Болна е от проказа!
Споменаването на това ужасно заболяване накара и останалите да станат на крака, забравили оръжия, карти и монети, и да се отдръпнат назад.
— Махай се оттук! — провикна се друг. — Не ни предавай тази гадост!
— Прокажена! Прокажена! — изкряска червенокосата вещица и вдигна една чаша, която имаше намерение да запрати по Сестрата. Последваха още викове и заплахи, но клошарката не се възмути от тях. Това беше нормална реакция в случаите, в които разкриеше лицето си.
Над какофонията от гласове се разнесе остро и настоятелно трак!… трак!… трак!
Светлината от камината разкри силуета на слаба фигура, която беше застанала до далечната стена и методично удряше с дървена тояга по една от масите. Звукът постепенно надделя над гласовете, докато най-накрая не настъпи неспокойна тишина.
— Господа… и дами — започна мъжът с тоягата с прегракнал глас. — Уверявам ви, че заболяването на нашата приятелка не е проказа. В интерес на истината, не мисля, че въобще е заразно — така че не е нужно да се насирате в гащите си.
— Какво, мамка му, знаеш ти, отрепко? — ядоса се мъжът с палтото от кучешка кожа.
Фигурата млъкна, след което намести тоягата под лявото си рамо. Закуцука напред. Левият крачол на панталона на мъжа беше прихванат с карфици над коляното. Той беше облечен в опърпано тъмнокафяво палто над бежов пуловер с копчета, а на ръцете си беше сложил толкова протрити ръкавици, че пръстите му се подаваха от тях.
Светлината от газената лампа освети лицето му. Сивата му коса се спускаше до раменете, макар темето му да беше плешиво и осеяно с кафяви келоиди. Брадата му беше къса и прошарена, а чертите на лицето му бяха правилни и изискани, допълнени от тънък и елегантен нос. Сестрата си каза, че някога този човек е бил красавец, но сега едната страна на лицето му беше покрита от яркочервен келоид, който приличаше на петно от портвайн. Той застана между Пол, нея и останалите.
— Името ми не е Отрепка — каза еднокракият мъж като някаква наранена кралска особа. Хлътналите му и измъчени сиви очи се спряха на мъжа с палтото от кучешка кожа. — Някога се казвах Хю Райън. Доктор Хю Райън, хирург в медицински център „Амарило“ в Амарило, Тексас.