Хю посочи ученическата чанта.
— Нямаше как да не забележа онази стъклена дрънкулка. Мога ли да попитам какво представлява?
— Просто нещо, което намерих.
— Къде? В някой музей?
— Не, намерих го сред отломките.
— Красиво е — каза лекарят. — Ако бях на твое място, щях да внимавам с него. Познавам хора, които биха обезглавили за парче хляб.
Сестрата кимна.
— Затова нося пушка… и се научих да я използвам.
— Така е. — Хю гаврътна остатъка от шльокавицата и измляска доволно с устни. — Ах! Нектарът на боговете!
— Не бих се изразил точно така. — Пол все още усещаше гърлото си като нарязано от бръснарски ножчета.
— Е, всеки с вкусовете си, нали? — Лекарят облиза вътрешността на чашата, за да довърши и последните капки, преди да я остави настрана. — Някога бях почитател на френското бренди. Имах съпруга, три деца и вила в Испания с джакузи и басейн. — Докосна чукана на крака си. — Също така имах още един крак. Но всичко това е минало, нали така? А човек трябва да внимава колко време прекарва в миналото си, иначе може да изгуби разсъдъка си. — Хю се загледа в огъня, след което погледна Сестрата. — Така. Къде сте били и къде отивате?
— Навсякъде — отвърна тя. — И никъде.
През последните седем години Сестрата и Пол Торсън следваха пътя от сънищата като слепци в опит да открият онова, което клошарката виждаше в дълбините на стъкления пръстен. От Пенсилвания отидоха в Канзас и намериха града на име Матисън… но Матисън беше изгорен до основи и руините му бяха покрити със сняг. Претърсиха целия град и откриха единствено скелети и разрушение. Претърсиха също така паркинга на една изгоряла сграда, която приличаше на супермаркет.
Точно на този затрупан от сняг паркинг, насред цялото опустошение, Сестрата беше чула Бог да ѝ шепти.
В началото откриха нещо дребно: Пол изрови карта с върха на ботуша си.
— Хей! — беше се провикнал той. — Погледни това! — Беше избърсал мръсотията и снега от картата и я беше подал на спътницата си. Цветовете бяха избледнели, но ясно се виждаше красива жена във виолетова роба, в чиито крака слънцето огряваше лъв и овца. Тя държеше сребърен щит, в средата на който беше нарисувана приличаща на горящ феникс птица, а на главата ѝ имаше пламнала корона. Косата на жената гореше и тя се взираше смело в далечината. В горната част на картата, с избледнели букви, пишеше „ИМПЕРАТРИЦАТА“.
— Това е карта „Таро“ — беше казал Пол и коленете на Сестрата едва не омекнаха.
Под снега намериха още заровени карти, стъкла и други останки. Клошарката видя нещо цветно и го вдигна. Беше рисунка, която позна — забулена в черно фигура, чието лице беше бяло и приличаше на маска. Очите ѝ бяха сребристи и изпълнени с омраза, а в средата на челото ѝ имаше трето, алено око. Тя разкъса тази карта на парчета, вместо да я прибере в чантата си като тази на „Императрицата“.
И тогава Сестрата беше стъпила върху нещо меко и когато се наведе, за да изчисти снега около него, видя какво е и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Беше обгорена кукла със синя козина. Взе я в ръцете си и видя малката пластмасова халка. Дръпна я. В мразовитата тишина се разнесе измъчен стенещ глас, който се понесе над претъпкания със сънуващи скелети паркинг:
— Бисквииииити.
Куклата на Бисквитеното чудовище се озова в чантата на Сестрата… И дойде време да си тръгнат от Матисън, защото не намериха детски скелет на паркинга и тя разбра — по-ясно от всякога — че търси дете.
Скитаха се в Канзас повече от две години, живяха в различни борещи се за оцеляване селища и после поеха на север към Небраска, източно от Айова, а сега на юг към Мисури. Пред тях се беше разкрила една земя на страдания и бруталност, подобно на безкрайна и неизбежна халюцинация. Много пъти Сестрата беше надниквала в стъкления пръстен и беше улавяла размазано човешко лице, което гледаше назад, сякаш през някакво обезцветено огледало. Този образ се беше превърнал в константа през всичките седем години и макар да не беше виждала голяма част от лицето, смяташе, че е младо — детско лице, макар да не можеше да прецени дали принадлежи на момче, или на момиче — и през годините това лице се беше променило. Последния път, в който го видя, беше преди четири месеца и тогава остана с впечатлението, че чертите на него са заличени. Мъгливият образ не се беше появявал оттогава.
Понякога Сестрата беше сигурна, че следващият ден ще ѝ донесе отговор… но дните минаваха, превръщаха се в седмици, месеци и години, а търсенето продължаваше. Пътищата отвеждаха двама им с Пол през опустошената страна, през пустинните градчета и покрай обезобразените руини на някогашните големи градове. Много пъти се обезкуражи и обмисляше да се предаде и да остане в някое от селищата, покрай които минаваха, но това беше преди Маската на Йов да я обезобрази толкова много. Вече започваше да си мисли, че единственото място, на което щяха да я посрещнат с отворени обятия, беше колония на страдащи от същото заболяване като нейното.