Но истината беше, че се страхуваше да остане на едно място прекалено дълго. Все още надничаше през рамо, защото знаеше, че една тъмна фигура с променящо се лице най-накрая ще я открие и ще я изненада гърбом. В кошмарите ѝ за Дойл Халанд, или Дал Холмарк, или както там се наричаше сега, той имаше само едно алено око на челото като зловещата фигура на картата „Таро“, което неуморно я търсеше.
Много често през изминалите години кожата на Сестрата настръхваше, сякаш Халанд беше много близо и съвсем скоро щеше да я докопа. В тези моменти двамата с Пол отново тръгваха на път. Клошарката се страхуваше много от кръстопътищата, защото знаеше, че погрешният завой може да ги отведе до очакващите ръце на създанието.
Тя изгони спомените от главата си и попита Хю:
— Ами ти? Отдавна ли си тук?
— От осем месеца. След седемнадесети юли отидох на север от Амарило заедно със семейството си. Живяхме три години в едно селище край река Пургатори, южно от Лас Анимас, Колорадо. Имаше много индианци там. Някои от тях бяха ветерани от Виетнам и научиха нас, глупавите градски чеда, как да си строим къщи от кал и да оцеляваме. — Лекарят се усмихна болезнено. — Истински шок е за човек, който е живял в имение за един милион долара, да се озове под покрив от кал и кравешки фъшкии. Както и да е, две от децата ни умряха още през първата година — радиационно отравяне — но поне бяхме на топло, когато снегът заваля, и се смятахме за адски късметлии.
— Защо не остана там? — попита Пол.
Хю се загледа в огъня. Мина доста време, преди да отговори.
— Ние… бяхме общност от около двеста души. Имахме запаси от царевица, брашно, солено говеждо и много консерви. Водата от реката не беше много чиста, но ни поддържаше живи. — Лекарят потърка чукана на крака си. — Тогава дойдоха те.
— Кои?
— Първо бяха трима мъже и две жени. Пристигнаха с джип и буик с брониран преден прозорец. Спряха в Пургатори Флатс — така бяхме кръстили града си — и поискаха да купят половината ни храна. Разбира се, нямаше как да им я продадем, каквото и да ни предложеха. Ако го направехме, щяхме да гладуваме. Тогава ни заплашиха. Казаха ни, че ще съжаляваме, след като не им даваме каквото искат. Помня, че Къртис Червеното перо — това беше нашият кмет, едър индианец от племето поуни, който беше служил във Виетнам — отиде до колибата си и се върна с една автоматична пушка. Каза им да си вървят и те си тръгнаха. — Хю млъкна за миг и бавно сви юмруците си на масата. — Върнаха се — продължи с тих глас той. — Същата вечер. О, да, върнаха се… заедно с триста въоръжени войници и камиони, които бяха превърнали в танкове. Започнаха да изравняват Пургатори Флатс със земята… и да избиват всички. Абсолютно всички. — Гласът го предаде и лекарят не успя да продължи около минута. — Хората бягаха и се опитваха да се измъкнат. Но войниците имаха автомати. Аз побягнах заедно със съпругата и дъщеря ми. Видях как застреляха Къртис Червеното перо и го прегазиха с един джип. Накрая дори не… дори не приличаше на човешко същество.
Хю затвори очи, но на лицето му беше изписана такава мъка, че Сестрата не издържа на гледката и се обърна към огъня.
— Съпругата ми беше застреляна в гръб — продължи лекарят. — Спрях да ѝ помогна и казах на дъщеря ми да продължи към реката. Никога повече не я видях. Но… тъкмо вдигах съпругата си, когато куршумите ме улучиха. Мисля, че бяха два или три. В крака. Някой ме удари по главата и паднах. Спомням си… че се събудих с насочено в лицето ми дуло на пушка. Някой — беше мъж, познах го по гласа — каза: „Кажете на всички, че Армията на съвършенството е минала оттук“. Армията на съвършенството — повтори горчиво Хю и отвори очи. Бяха шокирани и зачервени. — Останахме четирима-петима. Останалите направиха носилка за мен. Носеха ме близо петдесет километра на север до друго селище… но то също беше превърнато в пепел, когато стигнахме до него. Кракът ми беше строшен. Трябваше да се ампутира. Казах им как да го направят. Оцелях, продължихме напред и така минаха четири години оттогава. — Лекарят погледна Сестрата и се наведе леко напред в стола си. — За бога — каза той, — не отивайте на запад. Там е Бойното поле.
— Бойното поле? — попита Пол. — Какво имаш предвид?