Точно сега идваха при него. Усети ги, че се събират от всички посоки на компаса и летят срещу вятъра. Насочи се към вратата и колелата под него изскърцаха.
Първата муха докосна бузата му и беше засмукана в плътта сякаш от ураган.
Очите му се прибраха в главата му и погледнаха отвътре. Видя мрачна гора, чу виещ вятър и нищо повече.
Още едно създание, което приличаше на муха, мина през една цепнатина в стената, кацна на челото му и мигновено беше засмукано от гърчещата се кожа. Още две се присъединиха към нея и също бяха издърпани.
Видя още мрачни гори, заледена локва, някакво малко животно, което лежеше мъртво в храстите. Един гарван прелетя, изщрака с клюн и се завъртя.
Още мухи бяха погълнати от лицето му. Още образи се завихриха в главата му: някаква жена переше дрехи в осветена от газена лампа стая, двама мъже се биеха с ножове в една алея, двуглав глиган душеше в боклука, а четирите му очи бяха навлажнени и проблясваха.
Мухите запълзяха по лицето му и бяха засмукани от плътта една след друга.
Той видя тъмни къщи, чу някой да свири на хармоника — много зле — а някой друг пляскаше в ритъм. Видя събрани около клада хора, които говореха за бейзболните мачове през летните нощи. Видя кльощави мъж и жена, чиито тела бяха преплетени върху матрак. Видя почистващи пушка ръце. Видя експлозия от светлина и глас, който казваше:
— Намерих си красивка чудесия…
Спри.
Светлината и гласът замръзнаха зад очите му като кадър от филм.
Потрепери.
Мухите все още бяха на лицето му, но той се съсредоточи върху светлината. Тя представляваше червено сияние и не можеше да прецени откъде идва. Сви ръце в юмруци и дългите му мръсни нокти издълбаха полумесеци в кожата му, но не потече кръв.
Продължи, помисли си той и филмът от спомени отново оживя.
— … нали? — довърши гласът, който беше мъжки. След малко последва изпълнен с изумление шепот: — Скъпоценни камъни!
Спри.
Той гледаше отгоре и видя, че в ръцете на мъжа беше… Продължи.
… стъкленият пръстен, който блестеше в тъмночервено и кафяво. Онзи се намираше в някакво помещение със стърготини на пода. Имаше чаши. Карти на маса.
Познаваше това място. Беше ходил там. Казваше се „Кофа кръв“ и много пътници се отбиваха в него по пътя си. Затова изпрати търсачите си там. Намираше се само на километър и половина от настоящото му местоположение, от другата страна на хълма.
Вътрешното му око наблюдаваше случващото се през погледа на муха. Изстрелът от пушка, горещата ударна вълна и окървавеното тяло, което падна върху масите.
Един женски глас попита:
— И ти ли искаш? — След това последва заповед: — Сложете оръжията си на масата.
„Намерих те“, помисли си той.
Зърна за кратко лицето ѝ. Оказа се голяма красавица, нали? Това тя ли беше?, зачуди се. Да, да! Трябваше да е тя! Стъкленият пръстен беше прибран в ученическа чанта. Трябваше да е тя!
Сцената продължи. Появи се още едно лице: мъж с пронизващо сини очи и сива брада.
— Прокажена! Прокажена! — развика се някой. Само след миг изникна друг мъж със сребриста коса и той разпозна това лице, защото то принадлежеше на човек, когото всички наричаха Отрепка. Разнесоха се още гласове:
— Ще ми окажеш ли тази чест… Дъруин е ловец… Също така имах още един крак… За бога, не отивайте на запад… Смятат, че това е знакът на Сатаната…
Той се усмихна.
— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест… Съмнявам се да се нуждае от бензина в него, какво мислите?
Гласовете станаха неясни, светлината се промени и долу отново имаше тъмни гори и къщи.
Той си пусна филма-спомен отново. Това беше тя, нямаше никакво съмнение.
— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест…
„Мерис Рест — помисли си той. — На осемдесет километра на юг. Намерих те! Отиваш на юг в Мерис Рест!“
Но какъв беше смисълът да чака? Вероятно Сестрата и стъкленият пръстен все още бяха в „Кофа кръв“, само на километър и половина оттук. Все още имаше време да отиде там и да…
— Лестър? Донесох ти купичка с…
Нещо се счупи и се разнесе ужасен стон.
Той позволи на очите си да се появят отново. На вратата на бараката стоеше жената, която го взе преди три седмици като момче за всичко. Тя все още беше много красива. Много жалко, че една вечер преди две седмици някакво диво животно беше изяло малкото ѝ момиченце в гората, защото детето приличаше точно на нея. Жената беше изтървала купичката със супа. Тя беше непохватна кучка, каза си той. Все пак всеки с по два пръста на всяка ръка щеше да е непохватен.