Щипката, в която се беше превърнала лявата ѝ ръка, държеше газена лампа и на светлината ѝ тя видя гърчещото се и осеяно с мухи лице на Лестър, момчето за всичко.
— Как е хавата, госпойце Спери — прошепна той и приличащите на мухи създания се разлетяха около главата му.
Жената направи крачка назад към отворената врата. Лицето ѝ застина в ужасена гримаса и Лестър се зачуди защо я смяташе за красива.
— Не са плашиш, нали, госпойце Спери? — попита я той, протегна ръце и заби пръсти в пръстта, за да се набере напред. Колелата на вагонетката изскърцаха, защото спешно се нуждаеха от смазване.
— Аз… Аз… — Жената се опита да каже нещо, но не можа. Краката ѝ отказаха да помръднат, защото знаеше, че няма къде да избяга — освен в гората.
— Със сигурност не са страхуваш от мен — каза нежно Лестър. — Не съм никъв мъж, нали? Оценявам, че са смили над беден човечец кат мен, със сигурност го оценявам. — Колелата скърцаха, скърцаха.
— Стой… далеч от мен…
— Туй е старият Лестър, с който говориш, госпойце Спери. Просто старият Лестър, туй е той. Можеш да ми кажеш всичко.
Жената почти помръдна, почти успя да избяга, но той ѝ каза:
— Старият Лестър кара болката да изчезва, нали? — Той я обработваше в лапите си като топъл маджун. — Защо не остайш лампата, госпойце Спери? Хайде хубавичко да си поговорим. Мога да опрая нищата.
Жената бавно остави газената лампа на пода.
„Толкова е лесно“, помисли си Лестър. Особено с тази, защото вече беше ходещ мъртвец.
Отегчи се от нея.
— Предполагам, че трая да опрая онуй пушкало — каза той и кимна мазно към пушката в ъгъла. — Ще ми го донесеш ли?
Жената взе пушката.
— Госпойце Спери? Искам да туриш дулото в устата си, а пръста на спусъка. Да, мадам, давай. Точно тъй. О, добре са справяш!
Очите на жената блестяха от сълзите, които течаха по бузите ѝ.
— А сега… искам да тестваш туй пушкало зарад мен. Искам да дръпнеш спусъка и да ми ка’еш дал’ работи. Стаа ли?
Жената се съпротивлява цяла секунда, благодарение на волята си за живот, с която не знаеше, че още разполага.
— Лестър ще опрай нищата — каза той. — А сега дръпни лекинко.
Пушката изгърмя.
Лестър се издърпа напред и колелата на вагонетката му изскърцаха върху тялото ѝ. „«Кофа кръв»! — помисли си той. — Трябва да отида там!“
Но после си промени решението… „Не, не. Почакай. Просто почакай.“
Знаеше, че Сестрата пътува за Мерис Рест. Нямаше да му отнеме много време да прекоси напряко, а на нея щеше да ѝ се наложи да мине по пътя или по онова, което беше останало от него. Можеше да я изпревари и да я чака там. В Мерис Рест живееха много хора и щяха да му се отворят много възможности. Бездруго смяташе да тръгне натам през следващите няколко дни. Вероятно Сестрата вече беше напуснала кръчмата и пътуваше към града. „Този път няма да ми избягаш — зарече се той. — Ще стигна до Мерис Рест преди теб. Старият Лестър ще опрай нищата и за теб, кучко!“
Това тяло беше добра дегизировка, помисли си той. Бяха необходими някои промени, ако смяташе да ходи на такова разстояние, но щеше да свърши работа. И когато кучката стигнеше до Мерис Рест, щеше да е готов да танцува ватуси върху костите ѝ, докато тя не се превърнеше в пепел.
Останалите мухи също бяха засмукани в лицето му, но те му донесоха информация, която не му беше от полза. Разтегна тялото си и след една-две минути успя да стане.
Изпъна краката си в панталоните, хвана малката си червена вагонетка и тръгна с боси крака през снега към гората. Запя много тихичко:
— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“
И мракът го погълна.
53
Една висока фигура с дълъг черен балтон с лъскави сребристи копчета вървеше през изпепелените руини на Броукън Боу, Небраска. По главната улица на града лежаха безброй трупове, а подобните на танкове камиони на Армията на съвършенството минаваха през онези, които се изпречеха на пътя им. Някои войници товареха камиони с плячка — чували с царевица, брашно, фасул и варели с масло и бензин. Една купчина с пушки и пистолети очакваше оръжейната бригада, която да ги прибере. Телата бяха съблечени от бригадата по облеклото, а членове на квартирната бригада събираха тенти, от които мъртвите вече нямаше да имат нужда. Механичната бригада отговаряше за изобилието от коли, каравани и камиони, които бяха попаднали в ръцете на победителите. Онези, които бяха в изправност, щяха да бъдат превърнати в разузнавателни и транспортни средства, а от другите щяха да вземат гумите, двигателите и всичко, което можеше да бъде използвано.