Лейтенант Лори изсумтя и отново се замисли за задълженията си, докато вървеше из руините.
От другата страна на Броукън Боу, полковник Маклин отдаде чест на двамата въоръжени часови, които стояха пред голямата му тента-щабквартира и мина през вратата. Вътре беше тъмно, макар да помнеше, че беше оставил запалена газена лампа на бюрото си. За съжаление, имаше толкова много неща на главата си, толкова много задачи за помнене, че нямаше как да е напълно сигурен. Отиде до бюрото, протегна единствената си ръка и намери лампата. Стъклото все още беше топло. Някак си беше изгаснала. Маклин свали стъкленото коминче, извади запалка от джоба на балтона си и произведе пламъче с нея. Запали фитила, остави го да се разгори и върна обратно коминчето. В тентата постепенно стана светло… и в този момент полковник Маклин осъзна, че не е сам.
Зад бюрото му беше седнал слаб мъж с къдрава рошава коса, която стигаше до раменете му, и руса брада. Калните му ботуши бяха вдигнати върху картите, таблиците и докладите. Той чистеше дългите си нокти с нож в мрака, което накара полковника веднага да извади от кобура .45-калибровия си пистолет и да го насочи в главата на натрапника.
— Здрасти — каза русокосият и се усмихна. Лицето му беше бледо като на мъртвец… и в средата му, където някога се беше намирал носът му, имаше дупка и зараснала около нея плът. — Чаках те.
— Остави ножа. Веднага.
Острието се заби в картата на Небраска и завибрира.
— Успокой топката — каза мъжът и вдигна ръце, за да покаже, че са празни.
Маклин забеляза, че натрапникът носеше изцапана с кръв униформа на АНС, но не видя никакви рани по него. Тази отвратителна рана в средата на лицето му — през която се виждаха синуси и сиви хрущяли — беше зараснала, доколкото това беше възможно.
— Кой си ти и как мина покрай часовите?
— Влязох през входа за прислугата. — Мъжът посочи задната част на тентата и Маклин видя мястото, където платът беше срязан, за да може този да пропълзи вътре. — Казвам се Алвин. — Калнозелените очи на мъжа изгледаха полковник Маклин и зъбите му лъснаха, когато се ухили. — Алвин Мангрим. Трябва да си намериш по-добра охрана, полковник. Някой ненормалник може да се промъкне и да те убие без никакъв проблем.
— Като теб може би?
— Мне, не като мен. — Мъжът се засмя и въздухът засвири през дупката, където някога се намираше носът му. — Донесох ти два подаръка.
— Мога да те екзекутирам за проникването ти в щабквартирата ми.
Усмивката на Алвин Мангрим не изчезна от лицето му.
— Не съм прониквал, човече. Пропълзях. Искам да знаеш, че съм много добър с ножовете. О, да… ножовете знаят името ми. Те ми говорят и аз правя каквото ми наредят.
Пръстът на Маклин беше на спусъка на пистолета и само на милиметър от отнасянето на главата на натрапника, но не искаше да изцапа документите си с кръв и мозък.
— Е? Не искаш ли да видиш какви са подаръците ми за теб?
— Не. Искам да станеш много бавно и да се размърдаш… — Сякаш не чул думите му, Алвин Мангрим рязко се наведе към пода и вдигна нещо. — Леко! — предупреди го полковникът и тъкмо щеше да повика часовите, когато натрапникът се изправи и остави отрязаната глава на Франклин Хейс на бюрото.
Лицето беше посиняло, а очите се бяха прибрали в главата и бяха оставили само белите склери на показ.
— Ето — каза Мангрим. — Не е ли хубавец? — Надвеси се над главата и я почука с кокалчетата на пръстите си. — Чук-чук! — Засмя се и въздухът отново изсвири през кратера в средата на лицето му. — Тцъ-тцъ, няма никого вкъщи!
— Къде я намери? — попита Маклин.
— На врата на шибаняка, полковник! Къде си мислиш, че съм я намерил? Прескочих онази стена ей там и кого мислиш видях точно пред мен — самия Франелин. Носех си брадвата, както винаги. На това му казвам съдба. Просто му отрязах главата и ти я донесох тук. Щях да дойда по-рано, но исках кръвта да се изтече, за да не ти изцапа тентата. Трябва да призная, че си имаш едно много приятно, спретнато местенце.
Полковник Маклин се приближи до главата, протегна се и я докосна с дулото на пистолета си.
— Ти ли го уби?
— Мне. Гъделичках го до смърт. Полковник Маклин, за такъв умен човек като теб стопляш много бавно.
Маклин вдигна горната устна с дулото на пистолета. Зъбите бяха бели и равни.
— Искаш ли да ги избиеш? — попита Мангрим. — Ще станат на чудесна огърлица за онази чернокоса жена, с която те видях.
Полковникът остави устната да се върне на мястото си.
— Кой, по дяволите, си ти? Как така не съм те виждал досега?