— За какво, по дяволите, си се разкряскал, господине? — Ръсти се беше изправил от купчината със сено, в която беше спал, и разтриваше зачервените си очи. През вратата на хамбара влизаше съвсем слаба светлина. — Всемогъщи боже! Още не се е зазорило!
Джош беше станал на крака и наместваше маската, която тъкмо си беше сложил на главата. Беше спал до каруцата. През годините се беше научил, че да се събудиш по тревога е добър начин да останеш жив.
— Какво има? — попита той.
— Навън! — Муди посочи с треперещ пръст през вратата. — Трябва да дойдете да видите! Къде е момичето? Будна ли е? — Старецът погледна към опънатата върху каруцата палатка.
— За какво е всичко това? — попита Джош. Миналата вечер Слай Муди каза на двама им с Ръсти да държат Суон в хамбара. Те взеха купичките си с яхния и боб и се нахраниха при нея. Тя беше изнервена и мълчалива като сфинкс. Сега за Джош нямаше никаква логика Слай Муди да иска да види Суон.
— Просто я доведете! — каза старецът. — Доведете я и елате да видите! — Той хукна към вратата и излезе на студа, докато Убиец джафкаше по него.
— Кой разхлопа дъската на този? — измърмори си Ръсти под носа, докато си обличаше палтото и си нахлузваше ботушите.
— Суон? — провикна се Джош. — Суон, будна…
Тентата се отвори и момичето излезе. Беше висока, слаба и обезобразена. Лицето и главата ѝ приличаха на грозен шлем. Носеше сини дънки, дебел жълт пуловер и кадифено палто. На краката си беше обула туристически обувки. В едната си ръка държеше Ревльото. Днес не беше направила опит да скрие лицето си. Опипа пътя си с багетата и слезе по стълбата. Наклони глава, за да може да види Джош през тясната цепка, благодарение на която все още не беше изгубила зрението си. Главата ѝ ставаше все по-тежка и трудна за контролиране. Понякога се страхуваше, че вратът ѝ ще се счупи. Онова, което беше останало под образуванията, я изгаряше толкова жестоко, че често пищеше от болка. Веднъж взе един нож и го опря в грозното и деформирано нещо, в което се беше превърнала главата ѝ, и започна да реже. Но образуванията бяха прекалено твърди, същинска броня.
Суон спря да се гледа във вълшебното огледало преди няколко месеца. Вече не издържаше на гледката, макар фигурата със светещия пръстен да приближаваше… но освен нея се явяваше и зловещото обло лице с променящите се чудовищни черти, което също идваше все по-близо.
— Хайде! — прикани ги Слай Муди от предния двор на къщата. — Побързайте!
— Какво иска да видим? — попита Суон с променения си глас.
— Не знам. Защо не излезем да видим? — предложи Джош. Ръсти си сложи каубойската шапка и заедно със Суон и гиганта излязоха от хамбара. Момичето вървеше бавно, с увиснали от тежестта на главата ѝ рамене.
Джош рязко спря.
— Господи — каза тихичко и с изумен глас той.
— Виждате ли? — изграчи Слай Муди. — Вижте го! Просто го вижте!
Суон наклони на една страна главата си, за да може да вижда напред. Първоначално не беше сигурна какво вижда заради сипещия се сняг, но сърцето ѝ заби силно, когато тръгна към стареца. Зад нея Ръсти също спря. Не можеше да повярва на очите си и смяташе, че още спи и сънува. Отвори уста и изпусна изумен стон.
— Казах ви, нали? — развика се Муди и се засмя. Карла стоеше близо до него, навлечена с палто и бяла вълнена шапка. Изражението ѝ подсказваше, че е смаяна. — Казах ви! — Старецът започна да танцува жига, да рита снега и да лудува сред пъновете, които преди време бяха живи дървета в овощната му градина.
Единственото оцеляло ябълково дърво вече не беше голо. По хилавите му клони бяха разцъфнали стотици бели цветове и докато вятърът ги въртеше като някакви малки чадърчета от слонова кост, под тях бяха израснали яркозелени листа.
— Живо е! — изкрещя радостно Слай Муди, зарита с крака, хлъзна се, падна и пак се изправи. Цялото му лице беше в сняг. — Дървото ми отново оживя!
— О — прошепна Суон. Край нея прелитаха ябълкови цветове. Усещаше аромата им, носен от вятъра — сладкия парфюм на живота. Наклони глава напред, за да огледа ствола на ябълковото дърво. И там, като прогорени в дървото бяха следите, оставени от дланта ѝ и написаните с пръст букви: „С… У… О… Н.“