Една ръка докосна рамото ѝ. Беше Карла, която отстъпи назад, когато момичето най-накрая обърна деформираната си глава към нея. През тясното си зрително поле видя ужаса в очите на възрастната жена… но в тях имаше и сълзи. Карла се опитваше да каже нещо, но не можеше да намери думите. Пръстите ѝ стиснаха рамото на Суон и най-накрая съумя да проговори:
— Ти направи това. Ти върна живота в това дърво, нали?
— Не знам — отвърна момичето. — Мисля, че просто го… събудих.
— Вързало е цветове през нощта! — Слай Муди танцуваше около дървото, сякаш беше някаква украса, около която трябваше да обикаляш. Старецът спря, протегна се и хвана един по-нисък клон, който притегли към себе си, за да могат всички да го видят. — Вече има пъпки по него! Мили боже, до първи май ще напълним цяла кофа с ябълки! Никога досега не съм виждал някое дърво да цъфти толкова бързо! — Слай Муди разклати клона и се засмя като дете, когато белите цветове закапаха отгоре му. Той погледна Суон и усмивката му изчезна. Пусна клона и продължи да я гледа мълчаливо, докато снегът и белите цветове падаха помежду им, а въздухът беше изпълнен с ароматно обещание за плод и сайдер.
— Ако не бях видял това със собствените си очи — каза старецът с изпълнен с емоции глас, — нямаше да повярвам, че е възможно. Няма никакъв естествен начин едно дърво да е голо на единия ден, а на другия да е вързало цвят. По дяволите, та тази ябълка има листа по себе си! Отново цъфти като едно време, когато април се паднеше топъл месец и лятото чукаше на вратата! — Гласът му го предаде и се наложи да изчака малко, преди да продължи. — Знам, че на дървото е изписано името ти. Нямам представа как се е озовало там или защо внезапно е вързало цвят… но ако това е сън, не искам да се събуждам от него. Помиришете въздуха! Просто го помиришете. — Слай Муди отиде при Суон, взе ръката ѝ и я допря до бузата си. Изхлипа едва чуто и падна на колене в снега. — Благодаря ти. Благодаря ти, много ти благодаря.
Джош си спомни зелените стръкове трева, които бяха поникнали в пръстта във формата на тялото на Суон в мазето на хранителния магазин на Поу-Поу. Спомни си какво му каза за болезнения звук, за земята, която била жива и как всичко живо си имало свой собствен език и начин да разбира нещата. Момичето често говореше за цветята и растенията, които беше отглеждала на паркингите за каравани или зад мотелски стаи, и Джош и Ръсти бяха наясно, че едва издържаше да гледа мъртвите дървета и някогашните гори. Но нищо не ги беше подготвило за това. Гигантът отиде до ябълката и прокара пръсти през буквите от името на Суон. Те приличаха на прогорени с горелка в кората. Момичето беше призовало някаква сила или енергия миналата вечер и сега пред него се намираше физическото доказателство за това.
— Как го направи? — попита я той. Не знаеше по какъв друг начин да се изрази.
— Просто го докоснах — отвърна тя. — Почувствах, че не е мъртво и го докоснах, защото исках да го запазя живо. — Суон се засрами от факта, че старецът е паднал на колене пред нея. Искаше ѝ се да стане и да спре да плаче. Съпругата му я гледаше със смесица от отвращение и изумление, както човек би гледал крастава жаба със златни криле. Цялото това внимание я изнерви още повече, отколкото миналата вечер, когато изкара акъла на стареца и старицата. — Моля ви — каза тя и дръпна палтото на Слай Муди. — Моля ви, станете, господине.
— Това е чудо — промърмори Карла, докато наблюдаваше как цветовете летят наоколо. Убиец бягаше наблизо и се опитваше да ги хване в уста. — Тя направи чудо! — Две сълзи се стекоха по бузите ѝ и замръзнаха като диаманти, преди да стигнат до челюстта ѝ.
Суон беше изнервена и премръзнала и се страхуваше, че обезобразената ѝ глава може да се килне прекалено много на една страна и да ѝ счупи врата. Вече не издържаше на хапещия вятър и се дръпна от хватката на Слай Муди. Обърна се и тръгна към хамбара, като опипваше снега пред себе си с Ревльото, докато старецът и останалите я изпратиха с погледи. Убиец бягаше в кръг около нея с един цвят от ябълковото дърво в устата си.
Ръсти беше онзи, чийто език се развърза пръв.
— Кой е най-близкият град? — обърна се той към стареца, който още беше на колене. — Тръгнали сме на север.
Слай Муди примига бавно и избърса очи с опакото на ръката си.
— Ричланд — отговори той. И поклати глава. — Не, не. Ричланд е мъртъв. Всички го напуснаха или умряха от коремен тиф миналата година. — Изправи се на крака. — Мерис Рест — сети се най-накрая. — Това е следващото селище. Намира се на около деветдесет и пет километра северно оттук по магистрала 44. Никога не съм ходил там, но чувам, че е наистина голям град.