Девет
Фонтанът и огънят
55
Джипът ръмжеше в коловозите на покрития със сняг път и подминаваше останки и изоставени автомобили, отбити от двете страни. В преспите лежаха замръзнали трупове. Сестрата видя един, на който ръцете му бяха вдигнати нагоре, като че ли в последен призив за милост.
Стигнаха до кръстовище без никакви табели и Пол намали. Погледна през рамо към Хю Райън, който се беше свил в багажника до багажа. Лекарят беше прегърнал патерицата си с две ръце и хъркаше.
— Хей! — каза Пол и бутна спящия. — Събуди се!
Хю изхърка и най-накрая отвори тежките си клепачи.
— Какво има? Стигнахме ли?
— Не, по дяволите! Мисля, че поехме по грешния път още преди осем километра! Няма никакъв признак на живот тук! — Погледна през предния прозорец и видя заплахата от нови снеговалежи в облаците. Светлината тъкмо беше започнала да замира и на Пол не му се искаше да поглежда към стрелката за горивото, защото знаеше, че карат на изпарения.
— Мислех, че знаеш пътя!
— Знам го — увери го Хю. — Но доста време не съм напускал Мобърли. — Той огледа мрачния пейзаж. — Намираме се на кръстопът.
— Наясно сме с това. По кой път да поемем?
— Трябва да има табела. Може би вятърът я е съборил. — Лекарят се заоглежда в опит да намери нещо познато. Той не сподели с Пол и Сестрата, че никога не беше идвал тук преди, но искаше да се махне от Мобърли, защото се страхуваше, че ще го убият заради одеялата му, докато спи. — Нека видим. Мисля, че си спомням една голяма гора със стари дъбове.
Пол завъртя очи. От двете страни на тесния път имаше гъста гора.
— Виж — каза той, — искам да ме чуеш много внимателно, ако трябва чети по устните ми: намираме се в средата на нищото и ни свършва бензинът. Този път няма резервоари наблизо, които да източим. Съвсем скоро ще стане тъмно и мисля, че не сме на правилния път. А сега ми кажи защо да не ти извия проклетия тънък врат?!
Хю изглеждаше наранен.
— Защото — отвърна с невероятно достойнство той — си добро човешко същество. — Лекарят хвърли бърз поглед на Сестрата, която го изгледа косо. — Знам пътя. Наистина. Показах ви откъде да заобиколим онзи срутен мост, нали?
— Накъде да продължим? — попита с твърд тон клошарката. — Наляво или надясно?
— Наляво — отвърна Хю… и веднага съжали, че не беше казал „надясно“, но вече беше прекалено късно, пък и не искаше да изглежда като глупак.
— Надявам се Мерис Рест да е зад следващия завой — каза сърдито Пол, — или съвсем скоро ще продължим пеша. — Включи на скорост и зави наляво. Пътят се изви през коридор от мъртви дървета, чиито клони се преплитаха и скриваха небето.
Хю се разположи удобно и зачака присъдата си, а Сестрата се наведе, за да вдигне чантата си. Разкопча ѝ ципа, бръкна за стъкления пръстен и го извади. Сложи го в скута си и хванатите в капана на стъклото скъпоценни камъни веднага засветиха. Тя се загледа в блестящата им дълбочина.
— Виждаш ли нещо? — попита Пол.
Сестрата поклати глава. Цветовете пулсираха, но все още не бяха нарисували картини. Как функционираше стъкленият пръстен и какво точно представляваше, си оставаше загадка. Според Пол радиацията беше превърнала стъклото, скъпоценните камъни и благородните метали в някаква суперчувствителна антена, но не знаеха към какво беше настроена. Въпреки това бяха стигнали до извода, че стъкленият пръстен ги води към някого, което означаваше, че бяха запазили онази част от себе си, която вярваше в чудеса. Използването на този предмет беше като скок в мрака и загърбване на съмнението, страха и всички останали поквари, които замъгляваха съзнанието. Следването му беше върховна демонстрация на вяра.
По-близо ли сме до отговора, или по-далеч? — запита се Сестрата, докато гледаше пръстена. — Кого търсим и защо? Въпросите ѝ, знаеше тя, щяха да получат отговори в символи, картини, гледки, сенки и звуци, които можеше в действителност да са далечни човешки гласове, скърцането на колела или лаят на куче.
Един диамант гореше като метеор и светлината му се разпространи по нишки от сребро и платина. Подобно на верижна реакция още диаманти избухнаха в пламъци. Сестрата усети как силата на стъкления пръстен се протяга към нея, придърпва я надълбоко, още по-надълбоко и по-надълбоко, докато цялото ѝ същество не се съсредоточи върху експлозиите от светлина, които избухваха в хипнотичен ритъм.