Вече не се намираше в джипа с Пол Торсън и еднокракия лекар от Амарило. Стоеше на някакво покрито със сняг поле, осеяно с пъновете на отсечени дървета. Едно дърво обаче беше останало. То беше покрито с диамантено бели цветове, които бяха галени от вятъра. На ствола на дървото бяха оставени отпечатъци от длани, сякаш прогорени в кората — пръстите бяха дълги и тънки, пръсти на млад човек.
Върху ствола имаше и букви, като че ли написани с огън: „С… У… О… Н“.
Сестрата се опита да обърне глава, за да огледа по-добре мястото, на което се намираше, но съновидението започна да избледнява. Усети присъствието на сенчести фигури и чу далечни гласове. Вероятно това беше един хванат в капана на времето момент, който някак си беше предаван към нея като снимка през призрачни проводници. И в следващия миг съновидението изведнъж изчезна и тя отново беше в джипа със стъкления пръстен в ръцете си.
Сестрата изпусна затаения си дъх.
— Пак беше там — обърна се тя към Пол. — Отново го видях — единственото дърво в полето с пънове, с отпечатъците от длан и прогорения в ствола надпис „СУОН“. Видението беше по-ясно от миналата вечер и този път… Мисля, че помирисах ябълки. — Целият ден вчера бяха пътували към Мерис Рест и прекараха нощта в останките на стара къща. Именно там клошарката беше погледнала в стъкления пръстен и за първи път видя дървото с цветовете по него. Този път видението беше по-ясно — видя всяка малка подробност от дървото, всеки хилав клон и дори малките зелени пъпки, които се подаваха под цветовете. — Мисля, че се приближаваме — каза тя. Сърцето ѝ биеше бързо. — Видението беше по-ясно. Трябва да се приближаваме!
— Всички дървета са мъртви — напомни ѝ Пол. — Просто се огледай. Нищо не цъфти… и нищо няма да цъфне. Защо това чудо ти показва цъфнало дърво?
— Не знам. Ако знаех, щях да ти кажа. — Сестрата отново се съсредоточи в стъкления пръстен, който пулсираше с ускорения ритъм на сърцето ѝ, но не я покани в ново съновидение. Съобщението беше доставено и — поне засега — нямаше да бъде повторено.
— Суон. Лебед. — Пол поклати глава. — В това няма абсолютно никакъв смисъл.
— Напротив, има. Някак си има. Просто трябва да наредим пъзела.
Пол стисна здраво волана.
— Сестра — каза той със съжалителен тон, — повтаряш едно и също от доста дълго време. Постоянно гледаш тази стъклария като циганка, която предсказва бъдещето на чаени листа. И ето докъде стигнахме — въртим се напред-назад и следваме знаци и символи, които вероятно не означават нищо. — Изгледа я косо. — Някога замисляла ли си се над това?
— Намерихме Матисън, нали? Намерихме също картите „Таро“ и куклата. — Клошарката говореше уверено. През много дни и нощи се бе страхувала от същото нещо… но винаги за кратко, след което увереността ѝ се завръщаше. — Смятам, че пръстенът ни води към някого… към някой много важен човек.
— Имаш предвид, че ти се иска да вярваш.
— Имам предвид, че вярвам! — сопна се тя. — Как бих могла да продължавам, ако не е така?
Пол въздъхна тежко. Беше изморен, брадата го сърбеше и знаеше, че мирише като клетка с маймуни в зоопарк. От колко ли време не се беше къпал? Най-доброто, което успя да направи през последните няколко седмици, беше да се изтърка тук-там с пепел и сняг. През последните две години обикаляха като двама боксьори на ринга около темата за това доколко могат да разчитат на стъкления пръстен. Пол не виждаше нищо в предмета, освен цветове и много пъти се беше питал дали жената, с която пътуваше — която беше обикнал и уважаваше много — не си измисляше знаците и не ги интерпретираше както ѝ беше угодно, за да продължават този безумен поход.
— Вярвам — каза Сестрата, — че това е дар. Вярвам, че го намерих с причина. Вярвам, че ни води по пътя ни с някаква цел. И всичко, което ни показва, е следа, която да последваме. Не подценя…
— Глупости! — прекъсна я Пол и едва не скочи на спирачката, но се страхуваше, че джипът ще се хлъзне и ще излезе от пътя. Клошарката го погледна. На покритото ѝ с отвратителните образувания лице бяха изписани шок, гняв и разочарование. — Помниш ли, че видя някакъв шибан клоун в това проклето чудо? Видя счупена каруца „Конестога“ или каквото там смяташ, че е, както и хиляди други неща, в които няма никакъв смисъл! Каза да продължим на изток, защото смяташ, че виденията или картините, които виждаш по време на сънеброденето ти, или каквото са там, стават по-ясни. След това каза да се върнем отново на запад, защото виденията започнаха да избледняват и ти се опита да се съсредоточиш върху посоката. След това каза да вървим на север, после на юг… и после пак на север и на юг. Сестра, ти виждаш в това проклето нещо онова, което искаш да видиш! Да, намерихме Матисън в Канзас! Е, и? Може би си чула нещо за този град, когато си била дете! Някога замисляла ли си се за това?