И тогава се случи ужасното нещо. Едно от момчетата, което вече беше замаяно от шльокавицата, вдигна стъкления пръстен над главата си… и беше нападнато гърбом от друго, което се опита да го вземе. Пръстенът полетя от ръцете му и се завъртя във въздуха. Сестрата беше на път да изпищи. Видя как съкровището ѝ пада към пода като на забавен каданс и се чу как извика Не!, но не можеше да направи нищо. Стъкленият пръстен падаше… падаше… падаше.
Една ръка го хвана, преди да стигне до долу, и предметът засвети с огнени цветове, сякаш в него експлодираха метеори.
Беше спасен от фигурата с палтото с качулка, която се беше приземила на капака на джипа. Този младеж беше по-висок от останалите с поне тридесет сантиметра и когато се приближи до Сестрата, момчетата около него отстъпиха, за да му направят път. Лицето му все още беше скрито от качулката. Крясъците, удрянето на дървените трупчета едно в друго и барабанният тътен заглъхнаха. Стъкленият пръстен светеше ярко в бавен пулсиращ ритъм. Младежът застана пред Сестрата.
— Какво е това? — попита той и вдигна предмета пред нея. Останалите спряха да танцуват и да викат и го наобиколиха, за да наблюдават случващото се.
— Това е мое — отвърна жената.
— Не. Беше твое. Попитах те какво е.
— То е… — Млъкна, за да измисли какво да каже. — То е магия — отговори тя. — То е чудо, ако знаеш как да го използваш. Моля те… — Чу непозната нотка на молба в гласа си. — Моля те, не го чупи.
— Какво ще стане, ако го направя? Какво ще стане, ако го изпусна и се счупи? Магията ще изтече ли?
Сестрата не отговори нищо, защото знаеше, че младежът ѝ се подиграва.
Той дръпна качулката, за да разкрие лицето си.
— Не вярвам в магията — каза ѝ. — Тя е за глупаците и децата.
Това хлапе беше по-голямо от останалите — може би на седемнадесет или осемнадесет. На височина беше почти колкото нея, а големината на раменете му подсказваше, че един ден, когато пораснеше и наддадеше, щеше да стане едър мъж. Лицето му беше слабо и бледо, с остри скули и пепеляви на цвят очи. В дългата му до раменете тъмнокестенява коса бяха сплетени малки кости и пера и с тях изглеждаше суров и сериозен като индиански вожд. Рехавите и светлокафяви косми на брадата покриваха долната част на лицето му, но Сестрата видя, че челюстта му е издадена и квадратна. За неумолимия му вид спомагаха също гъстите му тъмни вежди и кривия му сплескан като на боксьор нос. Този младеж беше красив, но и опасен. И не беше нито хлапе, нито глупак.
Той изгледа мълчаливо стъкления пръстен и попита:
— Накъде бяхте тръгнали?
— Мерис Рест — отвърна изнервено Хю. — Ние сме просто бедни пътници. Не искаме да…
— Млъквай — нареди му младежът и лекарят затвори уста. Той погледна Пол в очите за няколко секунди, след което изсумтя и отмести поглед. — Мерис Рест — повтори. — Намирате се на около двадесет и пет километра източно от Мерис Рест. Защо отивате там?
— Смятахме да минем през града по пътя си на юг — обясни Сестрата. — Искахме да се снабдим с малко храна и вода.
— Така ли? Е, нямате късмет. Храната никаква я няма в Мерис Рест. Хората там гладуват, а езерото им пресъхна преди около пет месеца. Пият разтопен сняг, също като всички останали.
— Снегът е радиационен — каза Хю. — Пиенето на разтопен сняг ще ви убие.
— Ти какъв си? Експерт някакъв?
— Не, но съм — бях — лекар и знам какво говоря.
— Лекар? Какъв лекар?
— Хирург — отвърна Хю с изпълнен с гордост глас. — Бях най-добрият хирург в Амарило.
— Хирург? Имаш предвид, че си оперирал болни хора?
— Точно така. И никога не съм губил пациент.
Сестрата се осмели да направи крачка напред. Младежът мигновено сложи ръка на револвера на колана под палтото му.
— Слушай — започна тя, — хайде да престанем с глупостите. Вече взе всичко, което имаме. През останалата част от пътя ще вървим… но си искам стъкления пръстен обратно. Искам го веднага. Ако смяташ да ме убиваш, по-добре го направи, защото или ще ми дадеш моето, или сама ще си го взема.
Младежът не помръдна, а ястребовият му поглед я предизвика.
„Време е за действие!“, помисли си клошарката и сърцето ѝ заби бързо в гърдите ѝ. Тя посегна към него, но онзи неочаквано се разсмя и отстъпи назад. Той вдигна пръстена, сякаш имаше намерение да го разбие в пода на пещерата.