— Има много… много неща, които съм забравил.
— Спомни си ги. Бързо.
Лекарят се тресеше. Затвори очи и ги отвори отново. Момчето все още беше пред него. Цялото му тяло туптеше с ритъма на сърцето му. „Какво си спомням? — запита се той. — Мисли, мамка му!“ Нищо не му идваше, всичко беше една мъглива бъркотия. Младежът чакаше с пръст на спусъка. Хю осъзна, че ще се наложи да действа инстинктивно и Бог да им беше на помощ, ако се провали.
— Някой… трябва да ми помага — съумя да каже накрая той. — Вече не мога да пазя равновесие. Ще ми трябва и светлина. Трябва да имам светлина, колкото е възможно по-силна. Нуждая се още от… — „Мисли!“ — … три-четири остри ножа с тесни остриета. Натъркайте ги с пепел и ги сложете в огъня. Искам парцали и… о, Господи, трябват ми клампи, форцепси, сонди… не мога да убия това момче, проклети да сте! — Очите му направо пламнаха срещу Робин.
— Ще ти донеса тези неща. Без медицинските простотии. Но ще ги заменя с други.
— И шльокавица — каза Хю. — Тубата. За момчето и за мен. Искам пепел, с която да си измия ръцете. Ще ми трябва и кофа, в която да мога да повърна. — С треперещата си ръка избута револвера настрани от гърлото си. — Как се казваш, млади човече?
— Робин Оукс.
— Добре, господин Оукс. Когато започна, не искам да ме докосваш с пръст. Без значение какво правя, без значение какво си мислиш, че трябва да направя. Ще съм достатъчно изплашен за двама ни. — Хю погледна раната и потръпна. Беше много, ама много неприятна. — С какво оръжие е бил прострелян?
— Не знам. Вероятно с пистолет.
— Това не ми говори абсолютно нищо за размера на куршума. О, Господи, това е безумие! Не мога да извадя куршум от рана, която е толкова близо до… — Револверът отново беше насочен в него. Хю видя, че пръстът на младежа беше готов да дръпне спусъка. Близостта му до смъртта го накара да издигне отново арогантната фасада, зад която се беше крил в Амарило. — Разкарай този револвер от лицето ми, малка свиня такава — каза той и Робин примига насреща му. — Ще направя каквото мога… но не обещавам чудеса, нали разбираш? Е? Какво дремеш? Донеси ми нещата!
Младежът свали револвера. Отиде да донесе шльокавица, ножове и пепел.
Бяха необходими около двадесет минути, за да напият Бъки така, както Хю го искаше. По нареждане на Робин останалите момчета донесоха свещи и ги разположиха около пациента. Хю натърка ръцете си с пепел и зачака остриетата да се нагреят достатъчно.
— Той те нарече „сестра“ — каза младежът. — Да не си монахиня?
— Не. Това е името ми.
— О.
Робин като че ли беше разочарован и клошарката го попита защо.
Той сви рамене.
— В голямата сграда, в която бяхме, имаше монахини. Наричах ги косове, защото винаги долитаха при теб, когато сметнеха, че си направил нещо лошо. Но някои от тях бяха добри. Сестра Маргарет постоянно ми казваше, че ще постигна някои неща, ще създам семейство, ще имам дом и подобни. — Младежът огледа пещерата. — Страшен дом, а?
Сестрата разбра за какво ѝ говори.
— Живял си в сиропиталище?
— Да. Всички ние. Много от нас се разболяха и умряха, когато стегна студът. Особено най-малките. — Погледът му стана мрачен. — Отец Томас се спомина и го заровихме зад голямата сграда. Последва го сестра Лин, а след нея сестра Мей и сестра Маргарет. Отец Къмингс избяга посред нощ. Не го виня. Кой би искал да се грижи за сбирщина дрипави хлапета? Някои от другите също си тръгнаха. Последният, който умря, беше отец Клинтън и след него останахме само ние.
— Нямаше ли други големи момчета с вас?
— О, да. Някои от тях останаха, но повечето решиха да се оправят сами. В един момент се оказах най-големият. Осъзнах, че ако си тръгна, няма да има кой да се грижи за малчуганите.
— Тогава си намерил тази пещера и си започнал да ограбваш хората?
— Естествено. Защо не? Имам предвид, че светът полудя, нали? Защо да не ограбваме хората, ако това е единственият начин да останем живи?
— Защото не е правилно — отговори Сестрата. Робин се засмя. Тя го изчака да се насмее, след което му каза: — Колко души си убил?
Всички признаци за усмивка се изпариха от лицето му. Младежът се загледа в ръцете си, които бяха ръцете на мъж, груби и мазолести.
— Четирима. Но всички те искаха да ме убият. — Робин се почувства неудобно и сви рамене. — Не е кой знае какво.
— Ножовете са готови — съобщи Пол, който наглеждаше огъня. Хю, който се подпираше на патерицата си над раненото момче, си пое дълбоко въздух и наведе глава.
Остана така за минута.
— Добре. — Гласът му беше тих и смирен. — Донесете ножовете. Сестра, ще клекнеш ли до мен, за да ме придържаш, моля? Също така ще се нуждая от няколко момчета, които да държат Бъки. Не искам да шава много.